Катарина Макги: Хилядният етаж

„Никога не им позволявай да видят, че плачеш“, напомни си Лида и преглътна сълзите.

— Разбира се — успя да отговори спокойно.

След време намери покой в рехабилитационния център: не с безполезния психиатър, а в часовете по медитация. Прекарваше почти всяка сутрин там, седнала с кръстосани крака, докато повтаряше мантрите, които припяваше гуру Вашми. „Нека действията ми бъдат наситени с цел. Аз съм най-големият си съюзник. Аз съм самодостатъчна“. От време на време отваряше очи и се вглеждаше през лавандуловия дим към другите момичета в типито по йога. Всички изглеждаха измъчени, сякаш бяха прокудени тук, завладени от неистов страх да си тръгнат. „Не съм като тях“, казваше си Лида и изпъваше рамене, преди да затвори отново очи. Не й трябваха наркотици, не както на другите момичета.

Бяха на няколко минути от Кулата. Неочаквано безпокойство присви стомаха й. Беше ли готова за това — готова да се върне и да се изправи пред всичко, което я беше подело в онзи водовъртеж?

Не пред всичко. Атлас все още го нямаше.

Лида затвори очи и прошепна няколко думи, които сигнализираха на контактните лещи да отворят инбокса й, който тя преглеждаше нонстоп цяла сутрин, откакто си бе тръгнала от центъра и бе установила, че отново има връзка. В ухото си чу звънването на трите хиляди натрупали се съобщения, покани и вид-алърт, които се изсипаха като музикални ноти. Звукът й се стори странно успокояващ.

Най-горе имаше нов мейл от Ейвъри. „Кога се връщаш?“

Всяко лято семейството на Лида я караше да идва на ежегодното гостуване „у дома“ в Подънк, вдън горите на Илинойс. „У дома е в Ню Йорк“, протестираше всеки път Лида, но родителите й не й обръщаха никакво внимание. Тя дори не разбираше защо държат да ходят там година след година. Ако бе направила същото като тях — да се преместят от Данвил в Ню Йорк веднага след сватбата, точно когато Кулата била построена, и бавно да си проправят път към богатството, докато най-сетне могат да си позволят да заживеят на лелеяните горни етажи, — никога не би се обърнала назад.

Родителите й обаче държаха всяка година да се връщат в родния си град и да отсядат при дядо й и баба й, в тъмна къща, в която технологиите бяха нещо непознато и имаше единство соево масло и замразено месо. Навремето, като дете, й харесваше там и й приличаше на приключение. Когато стана по-голяма, започна да моли родителите си да не ходи. Беше й гадно да се мотае с братовчедите си, вечно облечени в евтини дрехи масово производство и със странни очи без лещи. Колкото и да се дърпаше, никога не успяваше да се измъкне. До тази година.

— Върнах се! — Лида произнесе отговора на глас и кимна, за да го изпрати. Част от нея настояваше да разкаже на Ейвъри за Силвър Коув: в центъра бяха говорили надълго и нашироко за отговорността към истината, подготвяха ги да молят приятелите си за помощ. Само че мисълта да помоли Ейвъри за помощ я накара да стисне седалката с такава сила, че кокалчетата й побеляха. Не можеше да го направи; не можеше да разкрие подобна слабост пред съвършената си най-добра приятелка. Ейвъри щеше да се държи много любезно, разбира се, но Лида бе сигурна, че на някакво ниво тя ще я съди, винаги ще гледа на нея с различни очи. А тя нямаше да може да преживее подобно отношение.

Ейвъри знаеше нещичко за истината: че приятелката й е започнала от време на време да взема ксенперхеидрен, най-често преди изпити, за да изостри мисълта си… че на няколко пъти е посягала към по-силни неща с Корд и Рик и останалите от тайфата. Ейвъри обаче нямаше никаква представа колко зле е станало към края на миналата година, след Андите, нито за истината за това лято.

Приближиха към Кулата. Хеликоптерът се олюля като пиян за момент пред входа към площадката на седемстотния етаж; дори със стабилизатори той бе нестабилен заради поривите на бурния вятър, който виеше около Кулата. След това направи окончателен заход и влезе в хангара. Лида се надигна от седалката и слезе след родителите си. Майка й вече говореше по телефона — вероятно недоволстваше за провалена сделка.

— Лида! — Руса вихрушка се втурна към нея и я прегърна.

— Ейвъри. — Лида се усмихна в косата на приятелката си и после се отдръпна. Отстъпи крачка назад, вдигна очи и в същия миг се поколеба. Старата несигурност нахлу отново. Щом видеше Ейвъри, преживяваше шок. Стараеше се да не допуска това да я притеснява, но понякога не можеше да се сдържи да не мисли колко е несправедливо. Ейвъри си имаше съвършен живот в пентхауса на хилядния етаж. Трябваше ли и самата тя да е съвършена? Когато я видеше до семейство Фулър, не можеше да повярва, че е създадена от тяхното ДНК.