Катарина Макги: Хилядният етаж

Подпря лакти на парапета и потръпна. Една-единствена погрешна крачка и щеше да полети надолу. Не за пръв път се запита какво ли ще изпита, докато пада четири километра. Представи си, че ще е необичайно спокойно, ще усети чувство на безтегловност, докато стигне най-високата си скорост. Щеше да умре от сърдечен удар много преди да стигне земята. Затвори очи, наведе се напред, пръстите на краката й — ноктите й бяха лакирани в сребърно — се подадоха над ръба. В същия момент зад затворените й клепачи се появи проблясък и лещите й регистрираха входящо звънване.

Тя се поколеба; заля я чувство за вина, примесено с вълнение, когато видя името. Цяло лято се бе старала да се разсейва и с учебната програма във Флоренция, и напоследък със Зей. След малко обаче се обърна и изтрополи бързо надолу по стълбата.

— Здрасти — каза задъхано, когато се върна в килера. Шепнеше, макар да беше сама. — Не си се обаждал от много време. Къде си?

— На ново място. Тук ще ти хареса. — Гласът му беше съвсем същият, топъл, богат, както винаги. — Как е при теб, Ейвс?

Тъкмо това беше причината да се качи горе сред вихрите — за да избяга от мислите си, от онази част от себе си, която не бе създадена както трябва.

Звънеше Атлас, брат й — причината, поради която не искаше да целува друг.

Докато хеликоптерът се носеше над Ист Ривър към Манхатън, Лида Коул се приведе напред и притисна лице към плексигласа, за да вижда по-добре.

Винаги имаше някаква магия, когато зърваше града за пръв път, особено сега, когато прозорците на високите етажи блестяха на следобедното слънце. Под сивата повърхност Лида забеляза цветните отблясъци на движещите се асансьори, вените на града, които изтласкваха живата му кръв нагоре и надолу. Беше си същият както винаги, помисли си тя, ултрамодерен и същевременно някак безвременен. Лида беше виждала безброй снимки на стария небосклон на Ню Йорк, онзи Ню Йорк, който хората превъзнасяха романтично, но в сравнение с Кулата той изглеждаше нащърбен и грозен.

— Радваш ли се, че се прибираш? — попита майка й и я погледна от другата страна на пътеката.

Лида кимна отсечено, без да отговори. Почти не беше проговорила на родителите си, откакто я взеха от рехабилитационния център днес сутринта. По-точно казано, не беше разговаряла с тях от инцидента през юли, когато я бяха изпратили там.

— Може ли довечера да поръчаме от „Миаца“? От седмици ми се яде додо бургер — обади се брат й Джейми очевидно в опит да я развесели. Лида не му обърна никакво внимание. Джейми беше нищо и никакви единайсет месеца по-голям и му предстоеше последна година, но двамата с Лида не бяха близки. Сигурно защото изобщо не си приличаха.

За Джейми всичко беше простичко, без усложнения, той рядко се тревожеше за нещо. Двамата с Лида дори не си приличаха — тя беше мургава, весела и игрива като майка им, докато кожата на Джейми беше светла и бледа почти като на баща им и въпреки всички усилия на Лида той винаги изглеждаше раздърпан. Сега си беше отгледал остра брадичка, на която очевидно бе посветил цялото лято.

— Каквото каже Лида — каза баща им. Да, сигурно като я оставеха да избере каква храна да поръчат, щяха да компенсират за всичко.

— Все ми е едно. — Лида сведе поглед към китката си. Два малки белега от прободни рани, остатъци от гривната за наблюдение, която бе носила цяло лято, бяха единствените свидетелства за времето, прекарано в Силвър Коув. А центърът се намираше отвратително далече от океана, чак в централна Невада.

Не че Лида винеше родителите си. Ако тя се беше натъкнала на сцената, на която те бяха станали свидетели през юли, и тя би се изпратила в рехабилитационен център. Беше пълна развалина, когато пристигна там: озлобена, гневна, надрусана с ксенперхеидрен и един господ знае какво още. Беше й необходим цял ден на онова, което другите момичета в Силвър Коув наричаха „сок на щастието“ — въздействаща система от успокоителни и допамин — преди да се съгласи да говори с лекарите.

Докато наркотиците бавно се оттичаха от тялото й, горчивото чувство на негодувание започна да избледнява. Дойде ред на срама: лепкав срам, който я караше да се чувства гадно. Винаги си беше обещавала, че ще се контролира и ще се владее, че няма да се превърне в поредната жалка наркоманка от онези, които им показваха в часовете по здраве в училище. А ето къде се оказа — със система, забодена във вената.

— Добре ли си? — попита я една от сестрите, докато Лида лежеше безпомощно в леглото.