Иън поклати глава.
— Може би някой друг път. Точно сега, ще се задоволя със златото… и упътванията.
Бранден дел Бранден стисна устни преценяващо.
— Златото нямаше да е проблем, особено ако не трябваше да занимаваме главната касиерка и имахме достъп до личния сейф на покойния Негово Топлейшество. — Той сви устни отново. — Познавам главната касиерка от няколко години и предполагам, че все още разполага с първия си обол, скрит някъде на топло в дълбоката й пазва. — Той изсумтя.
Хоузи се надигна от стола си.
— Поне това си спомням, въпреки че беше много отдавна. — Той коленичи на самия край на постелката и я вдигна. Дюшемето бе от тъмни греди с дълбок блясък. Хоузи натисна близо до мястото, където се долепваха две от гредите, и след това отпусна леко, за да натисне друга греда зад тях. Част от пода се надигна и разкри стегнатите отвори на четири торби от зебло. Хоузи се изправи, а тримата вестри изтеглиха торбите, умелите къси набити пръсти развързаха сложните възли, които държаха торбите затворени.
Блесна червеникаво злато.
— Според мен това би трябвало да е повече от достатъчно — отбеляза Хоузи.
Бранден дел Бранден се усмихна.
— Според мен трябва да вземеш всичко, което ти и слугите вестри могат да носят, Иън Силвърстоун. Поне това ти дължим.
Ивар дел Хивал поглади брадата си.
— Според мен там, където Иън Силвърстайн отива, не е много подходящо за вестрите. Аз ще му помогна да пренесе печалбичката.
— Сядай — каза чичо Хоузи, — ако желаеш, Иън Силвърстоун. Има доста неща, за които трябва да поговорим.
Иън смръщи чело.
— Нека поговорим насаме, моля те. — Той кимна с глава към външната веранда. — Само ти, аз и Тори.
Над тях кръжеше някаква черна птица. Отначало на Тори му се стори, че е орел, но после, по формата на главата прецени, че трябва да е врана, а по всяка вероятност щеше да се окаже, че не е нито едното, нито другото. Главата бе прекалено скосена, за да може да е орел, и прекалено едра за врана.
Иън се подпря на парапета, обрамчваш балкона.
— Значи не можа да ми се довериш, така ли? — попита тихо той. — Смотаняк.
Тори веднага избухна.
— Да не си посмял да му говориш така…
— Ти също, Ториан дел Ториан — прекъсна го Иън. — Нямаш и най-беглата представа за какво става въпрос, понятие нямаш колко важно е всичко това. — Той се обърна към чичо Хоузи. — Трябваше да ни оставиш всички да умрем, ако се налагаше, след като знаеш какво е заложено. Един Огнен Херцог човек можеше и да се интересува от карта на Скритите Проходи, но ти отлично знаеш, че един огнен гигант иска огърлицата Брисингамен.
Тори поклати глава. Не му беше трудно да повярва, че предметите в Тир На Ног имат огромна мощ, но чак толкова огромна? Брисингамен бе един от разказите, които чичо Хоузи обичаше, но чак пък да е истина? Да се сложи край на вселената би било прекалено непосилна задача, за когото и да е.
Но това не бе най-важното в момента.
— Иън, Иън — каза чичо Хоузи бавно, уморено, със заваления си глас. — Не можех да наруша думата си, дадена на дядото на Тори, както не бих могъл да пристъпя обещанието си, към когото и да е друг.
— Тогава не е трябвало да му обещаваш, ти…
— Има толкова много неща, които е трябвало или не е трябвало да направя. — Чичо Хоузи облиза устни веднъж, още веднъж, три пъти. — Но нека не говорим повече за това днес. Какво искате да направя сега?
— Ти си изтръгнал от мозъка си местата, където са проходите, мястото, където си скрил огърлицата, но поне ще успееш ли да откриеш пътя през Скритите Проходи към Хардуд?
Чичо Хоузи се замисли за момент.
— Много е вероятно. Не успявах да премахна частите достатъчно точно. Но пък вие ще успеете да следвате Чедата, те ще са оставили достатъчно следи, защото… — Възрастният мъж махна с ръка. — Значи искаш да се прибереш у дома, Иън Силвърстайн?
— За известно време, Орфиндел — отвърна Иън, като се опитваше да нагласи думите към чувствата си, и откри, че те са приятни. — Но наистина само за известно време. Искам да взема това злато и да открия фонд, за да мога да платя някои задължения, които имам. — Иън се усмихна. Нека някой, който иска да е адвокат, да преследва мръсниците като Бенджамин Силвърстайн. Така или иначе, той никога не е бил чак толкова запален да прави кариера. Това му бе единствената възможност да си го върне, а след като смяташе тази работа за важна, сега вече можеше да я повери и на други да я вършат.
Отричам се от теб, нещастно подобие на баща. Ще оставя на други да си оправят сметките с теб, няма да се измъкнеш току-така. Аз трябва да живея собствения си живот.
Читать дальше