Джоэл Розенберг - Огненият херцог

Тори се тръшна на един стол до чичо Хоузи. Градището се бе превърнало в много по-уютно място, отколкото бе предполагал, че е възможно.

Щеше да му липсва.

— Нямаме много време — обърна се той към тъмнокожия мъж. — Трябва да вляза в Тайните Проходи и да се върна вкъщи. Ще трябва да ме отведеш.

— Ще дойда с теб, Ториан дел Ториан — намеси се Ивар дел Хивал с басовия си боботещ глас. — Само в случай че ти се наложи да използваш още един меч.

Тори кимна. Това бе основателна причина и ако се натъкнеха на беда, още един меч щеше да им е от огромна полза. Ако имаха късмет, татко, мама и Маги бяха успели да избягат на Чедата, а ако не бяха, вероятността Тори да ги настигне навреме, за да им помогне, беше нулева, но…

Хоузи поклати глава.

— Не мога да ти кажа къде са. Не знам.

Тори избухна.

— Хич не ми ги пробутвай такива, чичо Хоузи. Ти си построил това Градище. Всичко тук е пипнато от твоята ръка. Знаеш много добре къде се намира всеки Таен Проход, всяко скривалище…

Чичо Хоузи поклати глава.

— Вече не. Аз… то е странно, че именно аз отказах да повярвам, но е самата истина. Аз… — Той поклати глава. — Аз вече не си спомням кой знае колко. — Усмихна се тъжно и докосна слепоочието си с дългия, си пръст. — Може да се каже, че трябваше да имам повече доверие на Иън, но рискът бе прекалено голям. Аз… използвах един инструмент и изтръгнах знанието, а също и други неща, които огненият гигант искаше. Ако той успееше да победи, щеше да получи много малко. — Той махна немощно с ръка. — Както и ти, признавам с искрено съжаление.

Устните на лорд Сенсевер се свиха.

— Което означава, че не си чак толкова ценен, Орфиндел, и едва ли някой ще хукне да те преследва, нали?

— Умно. — Ториан дел Орвалд вдигна сбръчкания си пръст към челото. Маестрото по дуелите умееше да оценява хитрите стратегии. — Поздравление, Орфиндел, или както ти е истинското име.

Тори потръпна. Знаеше, че чичо Хоузи е различен, но да вземе апарата и да си го натика в собствения… ау.

Заваленият говор на чичо Хоузи бе по-забележим от обикновено и…

— Ти не го правиш за пръв път, нали?

Чичо Хоузи поклати глава.

— Не. Не е и за втори. — Той вдигна ръка. — Остави тази работа, Ториан. Просто я остави.

Огромната врата се отвори. Джамед дел Бруно, мрачен и навъсен, облечен в черно и бежово, следван от трима слуги вестри, влезе понесъл платинено плато, отрупано с узрели сирена и питки колкото юмрук, все още топли и ухаещи на мая. Тримата вестри — късите им пръсти бяха много по-умели, отколкото даваха вид — бързо разрязаха малките питки с по три замахвания на ножа и ги напълниха със сирене, а отгоре ги поляха със сос от някаква зелена билка, преди да ги подредят в малки чинии и да подадат на всеки.

— Сметнах, че една малка закуска би била много подходяща — каза Джамед дел Бруно, — независимо от часа. — Той се отдалечи в единия край на стаята, отмести гоблена и отдолу се показа стена, която изглеждаше напълно обикновено. — Покойният Негово Топлейшество държеше най-ценните си вина и ликьори тук — каза той, докато натискаше две точки с двете си разперени длани.

Тори кимна. Щеше да натисне и двете места, точно където тънката стена е достатъчно податлива, след това ще изчака, за да преброи до три, за да може скритият механизъм да приведе лостовете в точното положение, а след това щеше да удари стената на мястото между дланите си.

Джамед дел Бруно стори точно това. По лицето му може и да трепкаше тайнствена усмивка, когато нащърбената врата се отвори и разкри ниша, колкото гардероб, изпълнена с прашни бутилки, подредени легнали. Джамед дел Бруно внимателно избра една от тях, след това извади тапата с опитните си пръсти и напълни широките винени чаши с наситеночервената течност веднага щом един от вестрите донесе чаши.

Тримата вестри разнасяха хляб и вино и едва след малко Тори забеляза, че единият от слугите е Броглин.

— Моля те да ме извиниш, Броглин — каза той на езика на вестрите и пое чинията с една ръка, а чашата с другата. — И бих искал да ти благодаря за помощта, която ми оказа.

Джуджето се поколеба за момент, а след това сви рамене.

— Така и трябваше да бъде, Ториан дел Ториан — каза той на същия език. — Въпреки че те чака много, което да научиш за дискретността. Трябва ли всички да разбират, че съм готов да ти служа, независимо от цената?

Тори се изчерви.

— Че за какво му е на някого тук да знае езика на вестрите? — попита той.

— Защото знанието е нещо ценно — отвърна Ториан дел Орвалд на вестри. Той изсумтя. — Човек би предположил, че баща ти те е научил.