Джоэл Розенберг - Огненият херцог

— Трябва да оправим едно нещо. Майка ти ще може да ми изпере малко пари, доколкото разбирам, може дори да постави началото на фонда — обърна се той към Тори.

Тори сви рамене.

— Всъщност, никога не съм се интересувал особено много от паричната страна на нещата — отвърна той. — Май съм наследил тази незаинтересованост от баща ми.

— Правила е подобни неща и преди — каза Хоузи. — Нали не смяташ сам да похарчиш всичките пари?

— Я стига, не си спомням да съм давал обет за бедност — усмихна се Иън. — Не, разбира се. Една част ще задържа и ще ги похарча със страхотно удоволствие. Да, за екипировка за къмпингуване, сигурно за това. И ми се иска да полежа на брега на някой Карибски остров поне за две седмици, поне. После, ако се налага, ще плащам на таткото на Тори да ми дава уроци по свободен стил. — Той попипа мястото отстрани, където мнимият Огнен Херцог го бе пробол. — Трябва да стана по-добър. — Ухили се, въпреки че му прилоша от спомена. — Ако пък Ториан дел Ториан старши не дава уроци, то тогава може да успея да убедя Ториан дел Орвалд. Рапирите си имат своите недостатъци.

Тори също се усмихна.

— Но си има и предимствата, както забелязвам. А след това ще тръгнем да търсим огърлицата Брисингамен, нали?

— Ние нали? — кимна Иън. — О, да. Ние. — Сега, когато бе централното действащо лице, вече усещаше разликата. Следващия път може и Тори да е на неговото място.

А може да не е и нито един от двамата.

Ама, я по дяволите. Аз съм Иън Силвърстайн, спътник и приятел на Орфиндел, приятел на Один и Фрея, убиец на някакъв неизвестен огнен гигант и притежавам всички необходими качества.

— И какво ще правим с огърлицата, когато открием всичките й части? — попита Тори. — Искам да кажа, че след като се оказват толкова важни, на кого можем да имаме доверие?

Иън изсумтя.

— Ами, първо, със сигурност няма някаква конспирация, забъркана от огнени гиганти и бергенизи. Имам нещо наум, но не съм съвсем сигурен дали ще ти допадне. — Той се обърна към Хоузи. — Аз няма да съм първият, който й е поверил тази ценност, нали?

Хоузи поклати глава.

— Не, няма да си първият. Но нека това да остане за по-късно.

Иън кимна. Да, за един ден му стигаше.

— Тогава, какво ще кажете да се върнем при другите? — Иън ги поведе обратно вътре.

Нещата си бяха същите, освен че Ивар дел Хивал бе отишъл някъде, а едно непознато джудже им бе донесло познатите раници.

Лорд Сенсевер сипа от мастиленото на цвят вино в изящни високи чаши с формата на лале, поднесе своята под носа си и помириса, преди да отпие.

— Доста приятно, наистина доста. Джамед дел Бруно тръгна нанякъде с Ивар дел Хивал и сигурно ще се върнат всеки момент, и тогава ще трябва да ви изпратим. — С вдигнати вежди подкани и другите да пробват виното. Иън поклати глава, също и Хоузи, но Тори кимна.

— С удоволствие. Ще си пийна малко. — Той вече се бе настанил на стола си, разкопча колана за меча и го прехвърли на облегалката на стола така, че ефесът да му е подръка, и вдигна крака на бюрото на Огнения Херцог.

Едно от нещата, които Тори владееше до съвършенство, бе умението да си почива и Иън винаги му бе завиждал и по всяка вероятност винаги щеше да му завижда.

Бранден дел Бранден пое предложената чаша и погледна Иън над ръба.

— Ти, разбира се, си добре дошъл да останеш. Сигурен съм, че новият Негово Топлейшество много би искал да се запознае с всички ви…

— Но не е съвсем сигурно дали ще ни пусне да си вървим.

Бранден дел Бранден поклати глава.

— Уверявам ви, че и двамата сте прекалено незначителни фигури, за да се притеснявате чак толкова много. Едва ли ще ви сметне за толкова важни, че да се занимава с вас. Но, така или иначе, съмнявам се, че ще иска да ви задържи. — Той погледна предпазливо към Хоузи. — Става въпрос за вас двамата. Виж, вече не бих искал да гадая какво точно ще му хрумне да стори с Орфиндел, затова ще замълча.

— Много добра идея. — Усмивката на Тори не бе твърде приятелска.

Иън отвори раницата си. Дрехите му бяха изпрани, грижливо сгънати и прибрани. Зачуди се лениво какво ли са използвали, за да успеят да му почистят ризата и панталона, но се сети, че ако попита Бранден дел Бранден или Ториан дел Орвалд, те едва ли ще знаят.

Бранден дел Бранден си остави чашата и продължи да пълни последните четири торбички със злато.

Иън бе готов да подметне някоя и друга забележка за стиснатостта, но щом вдигна една от торбичките, се изненада, че този дребосък тежи толкова много, и реши, че ще му дотежи доста, преди да успее да я разтовари. Обърна се към Тори.