Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

Гералт въздъхна. Зачуди се дали съкилийниците му вече са дошли на себе си и дали са си извлекли поука от случилото се. Или щеше да му се наложи да ги бие и рита отново.

Градът, това са хората във него!

Уилям Шекспир, „Кориолан“

(превод Валери Петров)

На самия край на многолюдния пазар стоеше грубо скована от дъски будка, където се разпореждаше бабка със сламена шапка, закръглена и румена като добра вълшебница от приказките. Над бабката се виждаше надпис: „Щастие и радост само при мен. Краставичките са гратис“. Гералт се спря, измъкна от джоба си медни монети.

— Сипи ми половин четвъртинка щастие, бабо — помоли той мрачно.

Пое си дъх, изпи течността наведнъж, издиша. Избърса сълзите, които домашнярката беше изкарала от очите му.

Беше свободен. И бесен.

За това, че е свободен, узна, интересна работа, от човек, когото познаваше. По физиономия. Това беше същият онзи рано оплешивял младеж, когото пред очите му изгониха от стълбите на пивницата „Natura Rerum“. И който, както се оказа, беше чиновник на служба в трибунала.

— Свободен си — съобщи му оплешивелият младеж, като сплиташе и разплиташе тънките си, изцапани с мастило пръсти. — Платиха залога ти.

— Кой го плати?

Информацията се оказа поверителна, оплешивелият чиновник отказа да я съобщи. Отказа — също толкова рязко — да върне конфискуваната торба на Гералт, в която, освен всичко останало, бяха парите му в брой и банковите му чекове. Движимото имущество на вещера, съобщи не без злорадство чиновникът, е сметнато от властта за cautio pro expensis , аванс за заплащане на съдебните разходи и предполагаемите глоби.

Нямаше никакъв смисъл и полза да спори. Гералт трябваше да се радва, че при излизането му върнаха поне онези вещи, които се намираха в джобовете му при задържането. Лични дреболии и дребни пари. Толкова дребни, че на никого не му се беше приискало да ги краде.

— И още половин четвъртинка радост, моля. Благодаря за краставичката.

След домашнярката на бабката светът видимо се разхубави. Гералт знаеше, че това ще отмине бързо, затова ускори крачка. Имаше дела за уреждане.

За щастие, Плотка, кобилата му, беше избегнала вниманието на съда и не бе влязла в категорията cautio pro expensis . Стоеше там, където я беше оставил, в конюшнята, нахранена и обгрижена. Вещерът не можеше да остави такова нещо без възнаграждение, въпреки собственото си материално състояние. Конярят незабавно получи няколко монети от шепата сребърници, които бяха оцелели във вшитото в седлото скривалище. На човека му спря дъхът от тази щедрост.

Хоризонтът над морето беше започнал да тъмнее. На Гералт му се стори, че вижда там искрите на мълнии.

Преди да влезе в караулното, вещерът предвидливо си пое дълбоко дъх. Не помогна. Днес стражарките явно бяха изяли повече боб от обикновено. Много повече боб. Кой знае, може и да беше неделя.

Някои от тях пак ядяха. Други играеха на зарове. Щом го видяха обаче, всички скочиха на крака. И го наобиколиха.

— Гледай ти, вещерът — каза комендантката, като застана много близо до него. — Взе че се появи.

— Напускам града. Дойдох да си взема собствеността.

— И ако ти позволим — сръга го с лакът друга стражарка, уж неволно, — какво ще получим в замяна? Трябва да се отплатиш, братче, да се отплатиш! А, момичета? Какво ще кажете?

— Да целуне всяка на гол задник!

— С език! И лизане да има!

— Да бе! Да ни зарази с нещо!

— Все пак — подпря го следващата с твърд като скала бюст — трябва да ни направи нещо приятно.

— Тогава да изпее някоя песен. — Поредната стражарка се изпърдя гръмко. — Да вземе тон от мен!

— Или от мен! — пръдна друга още по-гръмко. — Понеже моята е по-звучна!

Останалите дами се превиваха от смях.

Гералт си проправи път, като се стараеше да не злоупотребява със силата си. В този момент вратата на трезора се отвори и се появи мъжът с кафеникавото наметало и кепето. Пазачът на трезора, Гоншорек или нещо подобно. При вида на вещера той отвори широко уста.

— Вие? — изблея той. — Как така? Вашите мечове…

— Именно. Моите мечове. Искам си ги обратно.

— Ама… Ама… — Гоншорек се задави, хвана се за гърдите и с усилие си пое въздух. — Ама мечовете не са при мен!

— Моля?

— Не са… — Лицето на Гоншорек се зачерви и се изкриви, сякаш в пристъп на болка. — Взеха ги…

— Как така? — Гералт почувства, че го обзема студен бяс.

— Взеха… ги…

— Как така са ги взели? — Вещерът сграбчи пазача за реверите. — Кой ги е взел, мамка му! Какво значи това, по дяволите?