Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

От упири, от окаяни,

от дългоръки зверове

и от нощни твари

избави ни, милостиви Боже!

Разправят, че прогресът разпръсва мрака. Но винаги, винаги ще има мрак. И винаги в мрака ще бъде Злото, винаги в тъмнината ще има зъби и нокти, убийства и кръв. Винаги ще има твари, които трополят в нощта. А ние, вещерите, сме тук, за да трополим на тях.

Това е „Сезонът на бурите“, новият роман за вещера. След почти тринайсет години се връщам към своя белокос изтребител на чудовища. Персонаж, който в известен смисъл се изплъзна от контрола ми и попадна в други медии. Тринайсет години са доста време, но някои от вас сигурно помнят как многократно съм декларирал, че петокнижието е приключено и няма да бъде продължено. Така и стана. „Сезонът на бурите“ не разказва за юношеските години на Гералт, нито за съдбата му след завършилото в последния том на сагата пътешествие до отвъдния свят, до Авалон, Островът на ябълковите дървета, в друго измерение, ако някой предпочита да нарича така онази Страна, от която няма връщане. Така че „Сезонът на бурите“ не е нито предистория, нито продължение, а съвсем отделна история. При това замислена много отдавна.

И ето я най-накрая „Сезонът на бурите“, като жива. След класическата, книжна версия дойде моментът да я представя и в електронна версия. И съвсем не под предизвикващия треперене флаг с череп и кости. Всичко е lege artis. Законно и лицензирано.

В „Сезонът на бурите“ се появяват персонажи, добре познати на Негово величество читателя: верният приятел на Гералт, бардът и поет Лютичето, както и неговата любима, коварната магьосница Йенефер, но на сцената пристъпват — буквално и в преносен смисъл — герои от съвсем други приказки. Хора, не-хора и изваяни с магическо изкуство твари.

Що се отнася до хронологията и точното местоположение на Гералт в нея, мога само да разкрия, че още никакъв пришълец от север не е свалил магията от бродещата във Вижима стрига, а змията Уроборос не е забила зъби в собствената си опашка. Светът е все още такъв, какъвто е: само всевъзможните гадости навярно са се намножили. Не без помощта на побъркани или злонамерени експериментатори магьосници, творящи в тайните си лаборатории генетични чудатости, мутации и смъртоносни кръстоски между различни видове и раси.

Вещерът не може да се оплаче от липса на работа.

Накъдето и да се обърнеш — нагли боболаци, троли и отмъстителни агуари.

А на фона се точат кралски и магьоснически интриги. Разнасят се гръмотевици и бушуват бури.

Гералт от Ривия.

Той е такъв, какъвто съм го създал. Има бели коси и понякога се усмихва зловещо. Харесва красивите жени. Циничен, но умерено. Вижда в тъмното и е невероятно бърз и силен. Като котка — недоверчив и недостъпен. Движен от собствените си догми. Той е мутант, странник, обучен в Каер Морхен, Вещерското средище.

Има два меча. Единият от стомана, изкован в Махакам, в ковачниците на джуджетата. Семпъл и елегантен. И още един, със сходна дължина и тежест. Сребърен, украсен с рунически знаци. Сега Гералт дебне Идр, хищник, който живее само за да убива. Също както и едни доста лоши хора дебнат Гералт.

Сагата продължава. Историята не свършва никога.

Който се бори с чудовища, нека внимава

сам да не се превърне в такова.

Ако твърде дълго се взираш в бездната,

бездната ще се взре в теб. [1] Превод: Ренета Килева-Стаменова. — Б. р.

Фридрих Ницше, „Отвъд доброто и злото,

прелюдия към една философия на бъдещето“

Да се гледа в бездната според мен

е пълен идиотизъм.

На света има множество неща,

доста по-достойни да се гледа в тях.

Лютичето, „Половин век поезия“

Живееше само за да убива.

Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.

Усещаше вибрациите чрез притиснатите към почвата мустачета и четина. Макар вибрациите все още да бяха далеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да определи не само скоростта на плячката и посоката на движението ѝ, но и нейната тежест. За повечето ловуващи по подобен начин хищници тежестта имаше първостепенно значение — при промъкването, нападането и догонването се изразходваше енергия, която трябваше да се възстановява от енергийната стойност на жертвата. Повечето подобни на Идр хищници се отказваха от нападението, ако плячката е твърде малка. Но не и Идр. Той не съществуваше, за да яде и да продължава рода си. Не за това беше създаден.