Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

Той живееше, за да убива.

Като движеше внимателно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през прогнил дънер, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като призрак през поляната, спусна се в папратовите храсти накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и безшумно, като ту тичаше, ту скачаше като огромен скакалец.

Гмурна се в храсталака, притисна към земята сегментираната броня на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В план. Идр вече знаеше как да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, как да я подгони, как с дълъг скок да я нападне изотзад, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите вече извайваха в него радостта, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еуфорията, която щеше да му донесе вкусът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато викът на болка разкъса въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите [2] Предните крайници на членестоногите, които при скорпиона завършват с щипки. — Б. р. си.

Вибрациите на почвата бяха много отчетливи, а също така и се разслоиха. Идр вече знаеше, че жертвите са повече, вероятно три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по обичайния начин, вибрациите на третата подсказваха за малка тежест и размери. Четвъртата — ако имаше четвърта — беше нередовна, слаба и неясна. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, за да изследва движенията на въздуха.

Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигнала, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разделили. Една, най-малката, остана отзад. А четвъртата, неясната, изчезна. Това беше фалшив сигнал, лъжливо ехо. Идр го игнорира.

Малката плячка се отдалечи още повече от останалите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-наблизо. Идр напрегна задните си крайници, отблъсна се и скочи.

Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя неспирно.

Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в движение. И веднага осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.

Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръвта му плисна нашироко и обилно. Той падна, за да излети отново, този път като две ръсещи кръв парчета. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително жената, която подобно на дъщеря си беше застинала, парализирана от страх.

Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът все пак успя да я спаси. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И веднага осъзна, че това също е хитрост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и невероятно бърза фигура вече се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към все още продължаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея.

Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви присъствие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без усилия — да я настигне, да я убие и да се върне, за да затрие и жената. Това щеше да се случи, ако вещерът не беше там.

Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крайници. Ако не беше отскочил веднага, щеше да изгуби краката си — сивият звяр се извъртя с невероятна ловкост, а сърповидните му щипки изщракаха на косъм от него. Преди вещерът да възстанови равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го атакува. Гералт се защити с машинален, широк и доста хаотичен удар на меча, отблъсна назад звяра. Не му нанесе вреда, но пое инициативата.

Подскочи напред със замах и удари плоската главогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, втори удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към противника си, като размахваше крайници и се опитваше да го прободе като бик с оцелялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И отново го удари в главогръдта.

Идр най-накрая осъзна, че е в опасност. Че трябва да избяга. Трябва да избяга, да избяга далеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше само за да убива. А за да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избяга… Да избяга…

Вещерът не му позволи да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със замах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.