Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

— Разписката…

— Именно! — Гералт усети желязна хватка върху рамото си. Комендантката на стражата го откъсна от давещия се Гоншорек. — Именно! Покажи разписката!

Вещерът нямаше разписка. Беше останала в торбата му. Торбата, която съдът беше конфискувал като аванс за плащане на съдебните разходи и предполагаемите глоби.

— Разписката!

— Нямам. Но…

— Няма разписка — няма депозит! — Комендантката не му даде да довърши. — Мечовете са ги взели, не чу ли? Сигурно сам си ги взел. А сега какво устройваш циркове? Искаш да измъкнеш нещо? Не става. Разкарай се оттук.

— Няма да си тръгна, докато…

Без да отслабва хватката си, комендантката издърпа Гералт и го обърна с лице към вратата.

— Заминавай.

Гералт го побиваха тръпки при мисълта, че може да удари жена. Но нямаше никакви задръжки по отношение на някой, който има рамене на борец, търбух като месно руло и прасци като тласкач на гюле, на всичкото отгоре пърдящ като муле. Отблъсна комендантката и с всички сили я халоса в челюстта. С любимото си дясно кроше.

Останалите застинаха, но само за миг. Още преди комендантката да се стовари върху масата и да разплиска наоколо боба и лучения сос, вече бяха на шията му. Вещерът без никакви колебания размаза носа на едната, а друга удари така, че зъбите ѝ изхрущяха. Две угости със Знака на Аард — стражарките полетяха като парцалени кукли, врязаха се в стойката с алебардите и я повалиха с неописуем трясък.

Получи удар в ухото от оплесканата със сос комендантка. Втора стражарка, същата онази с твърдия бюст, го сграбчи отзад в мечешка прегръдка. Вещерът ѝ вряза един лакът така, че стражарката взе да вие. Блъсна комендантката върху масата, вкара ѝ със замах още едно кроше. Измлати онази със сплескания нос в слънчевия сплит и я просна на пода, където тя започна да повръща. Друга удари в слепоочието, остриганият ѝ тил се блъсна в една колона и тя омекна, а очите ѝ моментално се замъглиха.

Но имаше още четири на крака. И дойде краят на преимуществото на вещера. Първо получи удар отзад по главата, веднага след това и в ухото. После в кръста. Една от стражарките му подсече краката, а когато той падна, две се стовариха върху него, притиснаха го към земята и го заудряха с юмруци. Останалите не пестяха ритниците си.

Гералт отхвърли една от просналите се върху него, като я удари с чело в лицето, но в следващия момент друга зае мястото ѝ. Комендантката — досети се вещерът по капещия от нея сос. Тя стовари юмрука си върху зъбите му. Гералт изплю кръв в лицето ѝ.

— Нож! — закрещя комендантката, мятайки остриганата си глава. — Дайте ми нож! Ще му отрежа топките!

— За какво ти е нож? — извика друга. — Аз ще му ги отхапя!

— Стойте! Оставете го! Какво значи това? Спрете, казах!

Гръмкият и предразполагащ към подчинение глас се промъкна през глъчката на битката и отрезви стражарките. Те пуснаха Гералт от обятията си. Вещерът се изправи с усилие, като кривеше лице от болка. Видът на полесражението донякъде му оправи настроението. Огледа постиженията си не без удоволствие. Стражарката, лежаща до стената, вече беше отворила очи, но все още не можеше дори да седне. Втората, превита, плюеше кръв и опипваше с пръст зъбите си. Третата, с разбития нос, се мъчеше да стане, но постоянно падаше, като се подхлъзваше в собственото си повръщано, в което се виждаха парченца боб. От цялата шесторка само половината се държаха на краката. Така че резултатът можеше да се нарече задоволителен. Дори като се има предвид фактът, че ако не беше външната намеса, той самият щеше да получи сериозни поражения и не беше ясно дали ще може да се изправи на крака със собствени сили.

Този, който се беше намесил, бе богато облечен и излъчващ авторитет мъж с благородни черти на лицето. Гералт не знаеше кой е той. Затова пък познаваше отлично спътника му — едно конте с чудновата шапка с перо от чапла и дълги до рамене, накъдрени от фризьор руси коси. Носеше дублет с цвета на червено вино и риза с дантелено жабо. Освен това беше с неизменната си лютня и неотлъчната си нахална усмивка.

— Здрасти, вещерю! Ама че вид имаш! С тази разбита муцуна! Ще се пръсна от смях!

— Здрасти, Лютиче. И аз се радвам да те видя.

— Какви ги вършите тук? — Мъжът с благородните черти на лицето сложи ръце на кръста си. — Е? Какво става с вас! Доложете по устав! Незабавно!

— Този! — посочи обвинително Гералт комендантката, щом изтръска от ушите си остатъка от соса. — Той е виновен, уважаеми господин следовател! Дойде тук да вдига скандали, а после взе да се бие. И всичко това заради някакви мечове в трезора, за които нямаше разписка. Гоншорек ще потвърди… Хей, Гоншорек, какво си се свил там в ъгъла? Да не се наака? Размърдай си задника, стани и кажи на уважаемия господин следовател… Ей! Гоншорек! Ти какво?