Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Така, да знаеш обаче, че със свален предпазител пистолет не се държи, освен ако нямаш намерение да го използваш веднага, а Адамс решил, че в къщата е влязъл обирджия и целият бил настръхнал, а той не е човек, който ще си използва униформата, за да се прави на страшен.

Излиза той от банята, упътва се бързо към шума и се сблъсква с някакъв, дето излиза от спалнята му стиснал телевизора под едната ръка, пишещата машина — под другата и цял наръч от костюмите му, преметнати през рамо.

Непознатият хлъцва, изпуска всичко и хуква към вратата, а Адамс хуква след него и се разкрещява, сигурно е било така — споменах ли, че Адамс е селянин от Юга и както сам каза, крадецът бил „цветнокожо момче“.

На вратата той насочва пистолета към момчето и му ревва да застане на място. Не бих се учудил, ако е избълвал някоя и друга ругатня.

Според мен Адамс не е искал да го убие. Ако е искал, крадецът нямало да успее да му се нахвърли, но той пък наистина да вземе да му се нахвърли и преди още да е успял да го спипа, Адамс изпразнил пълнителя в него, при това от упор.

Сам се сещаш, че докато ченгетата пристигнат, крадецът сдал богу дух.

По едно време, ако си спомняш, много се бяха хванали за правата на човека. На нас в Хардуд ни беше все тая, но политиците из цялата страна бяха настръхнали, а местният прокурор решил да направи грандиозен процес и да го осъди. Много тъпа работа, но времената бяха такива.

Значи изправят Адамс на подсъдимата скамейка и той започва да разказва.

Между другото, не знам къде е работил прокурорът, преди да заеме този пост — Адамс твърдеше, че знаел, но това е малко вероятно — както и да е, този либерален бял прокурор има простреляно негърско момче и жив селянин, дето го е надупчил седем пъти, нищо че негърчето имало досие за дребни обири и други кражби с взлом. Адамс бил наясно, че прокурорът замисля нещо и ще се постарае негърската общност да бъде на негова страна.

Затова изправя Адамс пред съдебните заседатели и го пита защо е стрелял толкова много пъти, защо е трябвало да изпразва пълнителя. Адамс се опитва да се държи любезно, да отговаря честно и казва:

— Господине, така са ме учили.

— Ааа — казва мъжът, — значи са ви учили да убивате осемнайсетгодишни момчета, като ги прострелвате по седем пъти в гърдите. И къде ви научиха така?

— В армията на Съединените Американски Щати.

— Армията, значи?

— Да, господине — отвръща Адамс.

— Да не би тогава — продължава адвокатът — а ти не забравяй, че в този момент се води войната във Виетнам, — да сте от наемните убийци на президента Джонсън? — Според мен в този момент адвокатът усетил, че шансовете му за победа излетели през прозореца. Имам предвид, че съдебни заседатели от Вирджиния е малко вероятно да осъдят бивш войник, застрелял един черен мръсник, който е нахлул в апартамента му през прозореца.

Тогава Адамс се изправил гордо. — Не, господине — отвърнал той, — аз съм от наемните убийци на Хари С. Труман, господине. — Арни вдигна глава. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съм сигурен. — Иън се усмихна и се постара да отговори небрежно. — Значи е прострелял крадеца седем пъти.

По изражението на Арни младежът разбра, че се е провалил на изпита. Понечи да се обърне.

— Арни, моля те, спри. Съжалявам.

Арни се обърна с изморена усмивка.

— Няма нищо. Май прекалено много приказвам. Така е, когато си живял толкова дълго. — Махна небрежно с ръка. — Старците говорят прекалено много и вършат прекалено малко.

Отдалечи се, а в този момент изглеждаше стар и грохнал, както отдавна не се бе случвало.

Марта се приближи към останалия сам Иън, стиснала брат си Бурс под ръка. Бурс не бе разменил и десет думи с Иън по време на пътуването; и въпреки че Иън бе направил всичко възможно другият младеж да не се чувства неловко, той очевидно се чувстваше точно така.

Тя бе сменила дрехите от пътуването с нещо много по-непрактично, с рокля, която сякаш бе направена от едно-единствено парче коприна, може би трийсет сантиметра широко, прехвърлено през едното й рамо, като оставяше другото голо, след това увита многократно около тялото й до над коленете. На гърдите й бяха прехвърлени няколко пласта, докато на корема имаше само един. Платът се държеше благодарение на брошка на бедрото, може би бе случайност, че както бе застанала, брошката се намираше само на сантиметри от пръстите му, сякаш го предизвикваше да я свали.