Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— По всяка вероятност — отвърна той.

— Ще видим — отвърна тя, вдигнала лице към него, устните й — леко извити. Очите й отразяваха искрици от звездите над тях и кой знае как далечната им светлина изведнъж приближи парещите си пръсти. Ръката й се плъзна около врата му. — Късно утре следобед ще сме в Средището — каза тя и горещият й дъх погали ухото му. — Най-добре иди да поспиш.

Отстъпи назад, обърна се и се отдалечи. Стройните й бедра се олюляваха малко повече от обикновено и отколкото бе необходимо.

Въпреки това всички очи на баржата бяха впити в него, не в нея. Затова с бавни, равномерни движения, той вдигна ръка за лека нощ към отдалечаващата се фигура, обърна се и отново се подпря на парапета, вгледан в нощта.

Ако не го боляха бедрата при всяка полюшваща стъпка на понито, ако кръстът му не го прерязваше, ако не бяха раменете, прободени от десетки игли, когато седеше изправен, ако разгоряла се жарава не бе намерила ново убежище под капачките на коленете му, ако бе просто гладен, а не толкова уморен, че да не може да сложи хапка в уста, ако очите му не горяха и сълзяха, тогава Тори със сигурност щеше да се наслади на гледката.

А тя бе просто великолепна. Пътят се виеше през богатите зелени хълмове също като захаросана панделка. Средището бе точно под тях, разположено на мястото, където бавната спокойна река Ют се вливаше в бързоструйната Гилфи, наричана от това място насетне Великата Гилфи.

Насочиха понитата настрани на пътя, за да направят място на каретата и придружителите й, яхнали коне. Последният от ездачите, висок брадат мъж на дългокрак сив расов кон, се обърна към тях, докато минаваше.

Тори се приведе на седлото и се сви в качулката на наметката, осигурена от джуджетата. Отдавна вече бяха изоставили проявите на достойнство; няма нищо достойно в това да яздиш на широкия гръб на пони, особено след като трябва да държиш юздите къси и да си прибираш краката да не стърчат изпод наметката всеки път, когато се съмняваш, че някой те наблюдава.

Правено е било и преди, каза татко, и по всяка вероятност ще бъде направено отново и в бъдеще. Хората очакваха джуджетата да яздят обикновените кротки понита и ако вниманието на човеците не бъде привлечено от прекалено едрите тела или висящи крайници, те нямаше дори да ги забележат.

Логиката бе безупречна, въпреки че не навяваше приятни усещания.

По същия начин въздействаше и логиката на Маги, когато изказа предположенията си в Сторнас Стеле.

Подозренията ми се появиха още от началото , бе казала тя. Стори ми се странно.

Хоузи да цепи дърва? Защо? Талантът му… изключителният му талант винаги е бил в това да майстори нещо с ръцете. Фини работи, той не притежава брутална сила. Нямаше да се замисля, ако го бяхме заварили да работи нещо по водопроводната канализация или пък да измисля как да вмъкне някое тайно местенце на подпорните греди. Ако го бяхме заварили да майстори дървена ключалка, да, може, това би имало смисъл.

Но да нагласява клин и после да го забива с тежък чук, за да превърне един дънер в цепеници за камината?

Не. Това е напълно нетипично за Хоузи. Това би го направил някой друг. Я помислете, дяволите да го вземат.

Отначало не обърнах особено внимание. Добре, казах си аз, Харбард сигурно го е излекувал, а той отдавна не е вършил никаква физическа работа и му се е приискало да свърши нещо простичко, нещо първично, нещо, в което няма сложна и задълбочена мисъл като например да превърне едно дърво в цепеници за огъня.

Но нещо не бе наред. Определено. Аз обръщам много внимание на подробностите. Не казвам на всички това, което ми е направило впечатление, но обръщам много внимание. В Париж например Тори, забелязах как една жалостива душа, решена да не ми позволи да се разочаровам от факта, че френската ми барета е направена на Филипините, бе изрязала етикета.

А тук, това може и да е момичешко мислене, да не е нещо типично за вас, мъжете, но не обърнахте ли внимание, че той се чувстваше прекалено свойски в дома на Харбард? Мъжете толкова грижливо си пазят територията, въпреки че не пикаят по стените, за да маркират тази своя територия. Когато се намираш в чужд дом, мислиш, преди да свалиш нещо от полицата, оглеждаш се, сякаш търсиш разрешение, преди да се настаниш на някой стол — не се държиш така, сякаш си си у дома.

Забелязах това още от самото начало. Докато се движеше в къщата, той не бе сякаш на чуждо място, където ще остане за известно време, той си беше като у дома.