Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Проверяваше го непрекъснато, много често, докато най-сетне прецени, че е на сравнително сигурно място, свали ръкавиците, закачи ги на колана си и си намери тихо местенце край перилата, където се облегна, за да помисли.

Пътят им надолу по реката бе необезпокояван от никого, доста бавен; Ют се виеше в тъмното покрай нивя, а някой и друг проблясък показваше, че наблизо живеят хора; забеляза притихнали докове, неосветени и празни в нощната тишина.

Агловейн Тирсон и половината от войниците се бяха проснали на одеялата си и спяха, а Арни и Ивар дел Хивал разговаряха оживено със стражите, освободени от дежурство.

Квартет от слуги вестри бяха извадили музикалните си инструменти и започнаха приятен неангажиращ концерт, дует от дървена флейта и нещо, което приличаше на гайда, но доста по-голяма. На нея свиреха трима от вестрите — двама надуваха меховете, а третият с пестеливи движения се грижеше за същинската музика.

Иън винаги бе харесвал музиката на гайдите. Имаше нещо много истинско в нея, нещо напрегнато и въпреки че звуците тук бяха значително по-различни от това, на което бе свикнал, той се наслаждаваше с удоволствие.

Стоеше край перилата, далече от другите, и слушаше. Колко бе хубаво да остане сам поне за известно време.

Двама от войниците си оставиха снаряжението и дрехите и започнаха танц, който наподобяваше жига, въпреки че у дома се казваше така, а тук нямаше представа, как го наричат.

— Не знам за теб, но аз много обичам гайдите. — Арни Селмо се подпря на перилата до него. Иън дори не бе забелязал кога се е приближил.

Младежът кимна.

— Да. И аз.

— Такааа — продължи Арни. — Казаха ми, че утре ще стигнем в Средището. — Потри брада с опакото на ръката си и му се стори, че стърже с шкурка. — Готов ли си да се изправиш пред тези хора?

Иън сви рамене.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — Арни се усмихна. — На твоя скромен и послушен слуга му се струва, че до този момент се справяш много добре. И то не само тук.

— Слушай сега, за тази работа със слугата…

Арни се разсмя и вдигна длан.

— Нали няма сега да тръгнеш да ми се извиняваш? — Отново се засмя и поклати глава. — Момче, много добре си знам цената. — Стисна с ръка рамото на Иън. — Аз съм ти хазяин, когато се върнем.

— Не те ли притеснява?

— Ни най-малко. — Арни продължаваше да се усмихва. — Трябва да си знаеш цената. Аз си знам моята. — Лицето му изведнъж стана сериозно. — Знаех си я. — Очите му бяха големи и кръгли и Иън винаги познаваше кога си спомня с тъга за миналото. — Аз бях Арни на Ефи, а това, момче, ми беше напълно достатъчно. Повече от достатъчно.

— Преди това беше друго. — Смехът му прозвуча напрегнат, но Иън премълча. — Имах един познат. Различен беше от мен — танкист. Аз бях в Седма кавалерия, което всъщност си бе пехота, въпреки че трябваше да се грижим за мунициите, ама войната си е война, момче, убийствата на хора са си убийства на хора, независимо дали си с танк, или с Гаранд. — Облегна се по-удобно на перилата и се загледа в мътната вода. — Голяма е гадост, момче. Майката си трака това корейската зима.

— Само че аз успях да изкарам някак, преживях я, прибрах се у дома, тръгнах да изуча фармацията, а пък Адамс, ами той не си тръгна и стана старши сержант, доколкото си спомням, чак после се уволни и се захвана с друго нещо.

По едно време, през шейсетте, живееше в Александрия и никога не се разделяше с пистолета си, стар модел 1911 А1, защото, след като си носил това парче и то ти е спестявало живота неведнъж и два пъти, започваш да се привързваш към него. — Той погледна към ръката на Иън, преместила се, за да стисне ефеса на Убиеца на гиганти. — Именно. Значи ясно ти е за какво говоря. Е, той обаче не е трябвало да го задържа, но нито е първият, нито последният, пристъпил закона. Много от войската не си връщат оръжието.

И така, един ден, връща се той в събота по обед, заключва се в банята, за да почисти оръжието, хем да е в добро състояние, хем ако капне масло на пода, лесно да го забърше с тоалетна хартия и просто да я пусне в тоалетната.

След известно време вижда сянка на пода, сещаш се, нали, долу под вратата.

Не му заприличало на сянката на котките, дето ги имал, а освен това не чул стъпки на котка.

Така, та Адамс значи направил най-естественото нещо на света: сглобил пистолета — да знаеш, че след като му свикнеш, можеш да го сглобиш и с вързани очи, въпреки че трябва да внимаваш с пружината, иначе ще изхвръкне — пъхнал няколко патрона, свалил предпазителя и бил готов да действа.