Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Мислиш ли, че ще го накарат да се подложи на това? Нали това карат войните да правят? Обаче едва ли ще използват същото за Вречения войн.

Валин поклати глава.

— Май ти наистина не си разбрал — рече той на езика на вестрите, след което отново заговори на берсмолски, защото Дурин го перна, за да му напомни, че Маги не разбира езика им. — Момичето е право. Ти не си разбрал. Разбира се, че ще го подложат на изпитание. Това е невероятна чест за всеки, който ще става Тирсон. Как би могъл да откаже?

Татко поклати глава.

— Много се съмнявам, че Иън ще прояви интерес. — Усмихна се. — Много вероятно е да благодари и да откаже и въпреки че така ще изгуби значителна част от уважението… според мен ще го преживее.

— Не — каза Маги. — Не може да е толкова просто.

Тори поклати глава, усети, че повтаря жеста на баща си, и се спря.

— Защо да не може? Просто защото ти не можеш да приемеш, че нещо може и да е лесно.

Тя кимна.

— Именно. Ако беше чак толкова лесно, кажи ми, не се ли носят слухове за трима пътешественици, двама мъже и една жена, които щели да донесат зли беди на Вандескард?

Дурин разпери ръце.

— Говорих и слушах внимателно, Уважаеми, но подобен слух не ми е известен.

— Денят още не е превалил. Подобни слухове ще се разпространят до здрач — отвърна тя. — Може да се чуе, че сме шпиони на Владенията, убийци, които са тръгнали да ликвидират Вречения войн, преди да е успял да се докаже. Слуховете ще тръгнат и всеки, врекъл верността си на Масата и Средището, ще повярва на мълвата и ще се опита да ни спре, за да получи някаква награда.

Татко поклати глава.

— Според мен…

— Не, няма според теб — прекъсна го тя; гласът й бе тих, но напрегнат. — Това е бедата. Ти си силен мъж, господин Торсен, смел си и не бих и мечтала за по-добър… — тя разпери пръсти, за да намери подходящата дума — спътник, когато се сблъскахме с Чедата на Фенрис. Дори когато си в лоша форма, сигурно пак ще бъдеш по-добър, отколкото аз някога ще съм. И ти, както и синът ти, сте добри хора.

— Само че когато и двамата си изключите мозъците, или защото мислите с малката глава на върха на пениса ви, или просто защото се чувствате добре с хората около вас, е много лесно да ви заблудят.

— Жена ти го стори, без дори да се затрудни. Не че е чак толкова умна. Никой от вас нямаше да прозре намеренията й, ако Дейв Опегорд и Док, и Мини, и останалите не ви наблюдаваха внимателно. Ставате предпазливи, когато се появят непознати, но когато хванете някой приятел да ви бърка из джобовете с очевидното намерение да ви обере, си казвате, че просто е искал да си стопли шибаните пръсти.

Тори бе напълно объркан. Защо бе тази разпаленост, този гняв? Защо й трябваше да ругае?

Заговори бавно и тихо, но не прекалено тихо и бавно.

— Маги, моля те — каза той. — Защо си толкова сигурна? Защо да не се окаже, че наистина е лесно?

— Защото, ако наистина бе чак толкова лесно — каза тя, а в изтънелия й глас се долавяха първите следи от истерия, — ако нямаше никаква причина да тръгваме, защо онзи идиот, който се правеше на Хоузи, се опита да ни спре?

Ютендал се оказа обграден с крепостни стени град, а замъкът на графа бе кацнал на заоблен хълм над река Ют. Докато бързоструйната Гилфи се виеше подобно на сива змия през полето, разлятата бавна Ют криволичеше с широки завои. Оказа се, че завоите са дълбоки ниши в земята; замъкът се издигаше над бреговете й на неколкостотин метра над мрачните кафеникави води. В някои отношения времето и търпението постигаха същото като младостта и енергията.

— Отново притихна, Иън — обади се Марта от обичайното си място срещу него. Бяха в каретата и коленете им се докосваха. — И отново ми се струваш тъжен.

— Не че съм тъжен. — Той поклати глава. — Мислех си за реките.

— Това вече е много задълбочена тема намеси се Ивар дел Хивал. — При това необятна и мокра, бих казал.

Ивар дел Хивал бе заел мястото, където обикновено седеше Арни, а Арни се бе преместил в каруцата на слугите, където по всичко личеше, че му е доста по-удобно. Според Иън тук не ставаше въпрос за статус, той просто се чувстваше по-удобно там. Истината бе, че всички слуги и хора, и вестри говореха много, а Арни бе отличен слушател.

Марта изви едната си вежда.

— Е, и? Какво мислиш за реките?

— Нищо важно — отвърна небрежно той, вперил поглед в малка баржа, натоварена с кутии и чанти, упътила се нанякъде по течението на реката, влачена от течението без всякакво усилие.