Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Валин изпъна гръб.

— Искам да ви кажа на всички, че Уважаемият е приятел…

— Да, да, да, всички много добре знаем, че Уважаемите са ни приятели — прекъсна го Дурин. — Дневно време ми правят страшна услуга, като ми позволяват да изнеса техните…

— … приятел на Бащата на всички Вестри! — кресна Валин.

Всички замълчаха. Стана толкова тихо, че Тори чу бълбукането на котлето над огъня.

— Това — започна Дурин, — е друга работа, не е ли тъй. — Той се заклати към татко и го огледа внимателно. — Чува се, че преди години Бащата на всички Вестри бил заключен в тъмна стая, измъчван и телом, и духом, за да издаде онуй, що знае.

— Да — кимна татко. — Така беше. Бе завързан с въже от вътрешностите на бог.

— Ммм… чува се, че един приятел го освободил и двамата избягали. — Той сведе глава на една страна. — Не се съмнявам, че той е доверил на този близък свой приятел, като благодарност, как да докаже, че е той, ако му се наложи.

Също както и на пазара, татко отново се наведе и прошепна нещо на ухото на Вестрито.

Дурин веднага се изпъна.

— Това е вече друго — каза той с равен спокоен глас и сарказмът изчезна без следа. — Какво ще искаш ти от мен, приятелю на Бащата на всички Вестри? Да разрежа ли корема си, за да затопля уморените ти нозе?

Татко се разсмя.

— Няма да бъде необходимо. — Сви рамене, за да свали раницата, отвори я, порови вътре и извади пакет пушено телешко. Погледна към бълбукащото котле. — Моля ви да се нахраним заедно, докато ми разкажеш за онези, които са минавали тъдява. Трябва да знам всичко — кога са дошли? Къде са? С кого са разговаряли?

— Аха — кимна Дурин. — Иън Сребърния Камен, онзи що мнозина наричат Вреченият войн. Той и приятелите му минаха през селото, придружени от отряд, воден от Еднорък. Толкоз малко са ни новините, а слуховете се множат.

— Искам да чуя всичко.

Дурин плесна четири пъти с ръце.

— Ставайте, лентяи. Ставайте на часа. Валин, помогни ми да вдигна тези търтеи. — Той протегна ръка и разтърси един от хамаците, после още един, удари шамар с опакото на ръката си на джудже, което още не се бе събудило.

— Казах да ставате, всите — ревна Дурин и разтърси четвърти. — Дошъл е приятел на Бащата и със спътниците си ще ни удостоят да споделят вечерята и знанията ни. — Изправи се и в същия момент смрадливият старец с хлътнало чело се преобрази в достоен представител на вида си. — Дори боклуци като нас имат чест. Може и да сме помияри, да пренасяме дърва, вода и мръсотия, но си оставаме Синове на Вестри.

Докато се хранеха и разговаряха — яхнията се оказа доста вкусна, а след като се добави телешко, замразени моркови и подправки от раниците, стана още по-вкусна — трябваше време, за да разкажат всички това, което знаеха, и да го преведат на Маги. Беше общувала с Хоузи достатъчно дълго, за да знае берсмолски, но не и езика на Вестрите. За да приемеш дарбата на чичо Хоузи за езици, се изискваше повече време.

Най-сетне Тори вдигна ръка.

— Чакайте сега да видим дали съм ви разбрал правилно. Иън е потеглил към Средището и Масата, където да им съобщи, че Вандескард не трябва да обявява война на Владенията. Носи се слух, че той е Вреченият войн, който ще стори тъкмо обратното и ще поведе вандестийците в бой срещу Владенията и всички останали.

Чу се одобрително сумтене.

— Дотук добре. — Той разпери ръце. — След като нямат намерение да го убиват като вестоносец с лоши новини, излиза, че чичо Хоузи е бил прав; не можем да ги оставим да се справят с всичко само тримата сами. — Обърна се към баща си. — Иън ми е приятел, но според мен няма нужда да го спасяваме. Защо да се забъркваме в неприятности? — Особено пък като се имаше предвид кой е баща му. Във Вандескард издирваха Ториан Предателя, макар че той не бе предал никого във Вандескард, когато бе освободил чичо Хоузи.

Но това съвсем не означаваше, че е разумно — или пък безопасно — да се намесват в местната политика.

Маги поклати глава.

— Проблемите са два. Как, според вас, ще разберат дали той е Вреченият войн?

— Едва ли ще тръгнат да го проверяват — отвърна притеснен Тори.

Татко изглеждаше толкова учуден и притеснен, колкото бе Тори.

— Не разбирам.

— Защото не си слушал внимателно — каза тя. — Само помисли. Какво е изпитанието, за да се попадне в тази войнска общност, Дурин?

Джуджето сви рамене.

— Не знам. Нарича се Болката и те остават с по една ръка, както е останал Тир, след като пъхнал ръката си в пастта на вълка Фенрис, докато е бил заложник. — Дребните му зъби затракаха.