Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Чукът се изплъзна от пръстите на Валин.

— Ти си… Ама нали се говореше, че отдавна си бил умрял.

Татко го погледна, а лицето му бе безизразна маска.

Вестрите съвсем не бяха особено умни същества, въпреки че някои бяха доста будни. На Валин му трябваше известно време, за да осъзнае, че подобно признание на открито представлява ужасен риск, дори за човек, който в действителност е Ториан дел Ториан и той по всяка вероятност не лъже. А бе напълно възможно човекът пред него да го заблуждава, за да поиска нещо и да се създаде проблем, ако той вдигне на крак всички наблизо.

Очите на каменоделеца се присвиха.

Татко се приведе към него и прошепна нещо в месестото ухо на джуджето.

Сякаш изрече заповед. Вестрито веднага събра инструментите си, постави ги сръчно в огромна торба от зебло и я преметна през рамо.

— Ако обичате, Приятели на Бащата на Вестри, Баща на нашия вид, моля ви смирено да ме последвате — избъбри той и пое нанякъде с толкова бърза крачка, че Тори едва успяваше да го настига.

Вестрито ги поведе през криволичещи улички, покрай стена, която отделяше селището от околните безразборно пръснати примитивни жилища, сред разпръснати боклуци, покрай отводнителни канали и много мръсотия. Ако къщите в селото бяха иззидани над каменни, високи до кръста основи, за да са поздрави, тук постройките бяха дъсчени и започнали да гният в основата.

В края на дълга редица готови да паднат всеки момент къщи, Валин спря, почука два пъти на една врата и ги покани да влязат след него.

Тори вървеше най-отпред, отмести няколко влажни мухлясали завеси и се озова в почти непрогледен мрак, сред миризма на застояло, пот и нещо още по-неприятно. Маги възкликна и тънките й пръсти се впиха в ръката му.

Той не я винеше за тази реакция. Отначало забеляза десетки очи, които сякаш грееха в червено и се взираха, без да мигват.

След малко очите му привикнаха с мрака и тогава видя, че са влезли в тясна стаичка, в която единствената светлина се процеждаше от тясна дупка в стената; на пода бяха налягали поне десетима вестри, някои — разположили се в хамаци, завързани за подпорните греди на къщата. В самия ъгъл бе издълбано огнище, в което трепкаше огън, и двама мърляви вестри бъркаха някаква бълбукаща течност, зяпнали Тори, Маги и татко с неприкрита враждебност.

Тори реши, че това е бедняшкият приют на вестрите.

Десет чифта очи загледаха тримата човеци и дълго време никой не продума.

Валин пусна торбата на пода.

— Аз съм Валин Каменоделец, син на Бурин Разорени, а той син — на Валин Едноух — рече той.

— Да, да, да — закима престарял вестри с посивяла брада и надникна изпод одеялото си. — Ти си от добър род, а ние сме копелетата на вестрите, тези, които се смятат за щастливци, ако успеят да научат имената на майките си, благословени от боговете, ако си позволят да предположат кои са бащите им. — Едра ръка им даде знак да пристъпят навътре. — Сигурно си има причина, за да доведеш тези смрадливци тук… — Той вдигна ръка и замълча. — Не, самозабравям се аз; смирено моля да ме извините. Моля, простете на нещастника и приемете, че съм казал: вие сигурно имате причина да внесете благородната си воня сред смирените ни носове, несъмнено е така… и сигурно това е причината да дойдеш с тези Уважаеми. — Гласът му прозвуча като любезно изречено проклятие. — Стоят те и ни гледат, сякаш сме глутница нечисти псета от вида на вестрите. — Той се изкиска с изтънял глас. — Но то си е така, разбира се.

Той се оттласна от стената и залюля хамака, изтърси се тромаво от него, но успя да скочи на късите си яки крака.

Изплю огромна противна храчка на опакото на ръката си, покрита със старчески петна, и се избърса в одеялото. Лицето му бе сбръчкано от възрастта, а брадата — мръсно сива. Беше стар и едва ли му оставаше да живее още дълго; възрастта на вестрите проличаваше едва към края на живота им.

— Наричам се Дурин от Боклуците — каза джуджето — близки неизвестни, умения не притежавам, изкарвам си прехраната, като изхвърлям нощните гърнета и на богати, и на бедни и прокопавам отходни канали под къщите и на бедни, и на богати, за да ги свържа с каналите извън стените на селото. — Последва нисък поклон. — И ви предлагам услугите си, Уважаеми.

— Млъквай, Дурин — обади се друг. — Валин ги е довел за нещо; не искаш ли да разбереш защо?

— Лично аз — намеси се друг, — работих много допреди малко и ще поспя. — Той се превъртя в хамака си, уви се в продраното одеяло и веднага захърка.