Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Този сблъсък бе върнал загубеното удоволствие и то се бе запазило у него чак до този ден.

Ивар дел Хивал го наблюдаваше.

— Защо тогава изглеждаш като човек, захапал пържола и установил, че е пълна с червеи? Има ли нещо, за което искаш да поговорим?

— Неее. Просто аз съм един глупак в мрачно настроение. — Иън поклати глава. — Няма нищо особено. Просто напоследък доста съм се разглезил. Като поспя малко, пак ще стана весел, както обикновено.

Ивар дел Хивал стисна с едрата си длан рамото му.

— Тогава отивай да си лягаш, поспи и ме остави аз да скапя деня утре.

Палатката на Иън бе като на всички останали благородници: с подпора във вид на буквата А, от която излизаха здрави въжета, затегнати с колчета към земята, а отгоре — за здрава тел, пресечена на кръст над главите им. Беше широко и той не се притесняваше, че докато се добере до своята палатка, ще ритне или настъпи някого в тъмното.

В палатката принадлежностите за фехтовка бяха подпрени в един от ъглите, а одеялата, струпани върху водонепропускливия спален чувал.

Той бързо се съблече и се пъхна под одеялата и никак не се изненада, когато усети, че импровизираното му легло е затоплено. Благородниците се грижеха твърде добре за себе си; слугите вестри бяха изкопали туфи трева, бяха загрели камъни, поставили ги под всяко легло, а преди да опънат постелите, отново бяха покрили камъните с трева.

Социалната пирамида тук бе с прекалено заострен връх, но поне осигуряваше всички възможни удобства. Най-важното бе, че ще спи на топло.

Иън не бе сигурен дали спи и сънува, или тя наистина се промъкна в палатката, докато той се прозяваше.

Наистина беше тя. Дори и фигурата й да не се бе очертала, когато пусна одеялото, с което се бе увила, сребърната луна я обля в светлина и му разкри, че е Марта. Ухаеше на цветя и слънце с едва доловима мускусна миризма.

Господи, та тя бе прекрасна на лунната светлина.

Обърна се и завърза отвора на палатката.

— Мислех си — прошепна тя, — че ще продължиш да си говориш с шумния си приятел цяла нощ.

Пазарният ден в селцето Сторнас Стеле бе истински празник за окото, смесица от най-невероятни звуци и, разбира се, миризми. Както и вкусове.

На самия вход на пазара нещо, което бе прекалено едро, за да бъде крава, се въртеше на шиш над подкладен в плитка яма огън. Потният собственик на животното, неописуемо дебел мъж, гол от кръста нагоре, посягаше с приборите си — нож за рязане и двузъба вилица, завързани за нещо, което според Тори наподобяваше дълги почти метър и половина пръчки за хранене — и отряза няколко къса цвърчащо месо, след което ги подметна с опитна ръка право към масата отзад. Помощничката на дебелия — съпруга? Сестра? Слугиня? — тънка като тръстика жена в омърляна сива рокля, бързо поръсваше всяка страна от месото с точно премерено количество подправка, която вадеше от дървена купа, след това го завиваше в кръгли като огромна палачинка листа на зелен зеленчук с червени жилки, притискаше вече готовия къс месо между дланите си и го подаваше на следващия на опашката срещу дребна монета, а понякога пъхваше пръсти в престилката, за да върне ресто.

Тори бе утолил жаждата си на потока пред портите на града, но откакто закусиха на Брода Харбард, бе минало доста време.

— Аз бих похапнал — каза той.

Татко кимна.

— Чакай тук. — Огледа тълпата с бърз преценяващ поглед и пренебрегвайки опашката, мина бавно и демонстративно най-отпред — тълпата около него се раздели също както Червено море се бе разполовило пред стъпките на Мойсей — вдигна три пръста и пое три сандвича, след като вече бе подал една монета от кесията. Върна се при Тори, който се стараеше да не издава изумлението си, подаде едно от увитите парчета на Маги, а след това и на Тори.

Продължиха покрай сергия, където десетки охранени тлъсти пилета от някаква непозната порода чакаха в дървени клетки до плешив мъж в туника, покрита с кървави лекета. Главата на продавача бе изгоряла на слънцето и се белеше на парцали, а той остреше някаква пръчка на нещо като бруст.

— Татко…

— Я чакай малко — каза баща му. — Това не го бях виждал двайсет, може би трийсет години.

— Не си виждал как се продават пилета ли?

— Мълчи.

Яка жена в безформена селска рокля, стиснала ракитова кошница, пълна с връзки моркови и дебели колкото показалец хлебчета, се спря пред продавача на пилета, поспориха малко, като в същото време пръстите й се движеха в неестествено бърз ритъм, сякаш използваше някакви знаци, въпреки че Тори ясно чуваше как порицава с грубия си глас продавача за скъпотията, алчността му, мошеничествата и какви ли не други грехове.