Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Храненето, поне за вандестийците, беше тържествено събитие. Марта се бе преоблякла в почти прозрачна ефирна бяла рокля, която би била съвсем подходяща за някой бал, а двайсетината стражи или може би бодигардове, бяха сменили кожените дрехи за из път с копринени роби и широки панталони, които Иън би предпочел да облече като пижама, вместо да седне на масата с тях.

Но всеки с традициите и обичаите си. Дори и някои да бе забелязал, че Иън не се е преоблякъл за обяд, не спомена и дума. Не отрониха и дума, когато младежът остави Гунгнир в малката конюшня до кръчмата, но на часа изведоха всички животни. Той остави копието в центъра на постройката с връх, забоден в земята, и четирима стражи в кожени дрехи и ливреи веднага го заобиколиха, за да го пазят.

Храната никак не беше лоша. За стандартите на ресторантската кухня бе направо чудесна. Реши, че местният специалитет ще се окаже нещо като филе, но се оказа дребна риба с изключителен вкус; най-хубавата, която той някога бе опитвал. Гъстият зелен сос, с който я сервираха в нещо като черупки, бе лют, с натрапчив вкус и накара очите му да се насълзят.

Разговорът се въртеше предимно около политиката. По всичко личеше, че благородниците, удостоени с честта да имат глас на Масата в Средището, непрекъснато се боричкат за повече влияние. Те трудно се поддаваха на убеждаване, тъй като повечето от тях бяха от тирсоните, и всеки се обръщаше към тях с това име. Иън реши, че има трима различни Ерик Тирсон — маркграфът, с когото се бе запознал, и още двама, единият, наричан граф, а другият бе в очакване на графската титла. Накрая Марта му обясни, че на Масата има четирима .

Ивар дел Хивал удържаше положението в далечния край на масата и пиеше чаша след чаша вино, без да спира да насърчава слушателите си, главно войници, да не изостават от глътката му. Иън остана отвратен от пиянския им смях, но се постара да не обръща внимание, защото знаеше, че има предубеждение към пияниците и пияните.

— Чудя се защо си толкова ядосан — попита Марта и се наведе към него. Косата й ухаеше на рози и лимон. Беше предпочела да седне от дясната му страна или ако трябваше да бъде точен, повика Иън да седне от лявата й страна, като по този начин той се оказа седнал в самия край на пейката.

— Нищо — отвърна той с въздишка. — Нищо особено. — Попипа сребърната щипка, която държеше покривката за масата.

— Сигурна съм, че не е нещо особено — отвърна тя. — Просто гледаше приятеля си Ивар дел Хивал толкова лошо, че ми се стори, че ти се ще да е мъртъв, а след това тръсна глава, сякаш отправяше сам на себе си порицание, че си го погледнал по този начин. — Усмивката й бе шеговита, но искриците в очите й показваха, че не говори нито злобно, нито заядливо.

„Напомни ми никога да не играя покер с теб“ — помисли си Иън.

— Наистина не беше нищо особено.

— Да — съгласи се тя. — Знам. Ако ставаше въпрос за нещо сериозно, щеше да го предизвикаш да си извади меча.

Иън бе готов да се закълне, че Ивар дел Хивал не би могъл да чуе думите й над множеството гласове, а и той седеше чак на другия край на масата, само че едрият мъж скочи на крака и подвикна на един от войниците, як набит мъж, когото Иън оприличи на онези идиоти културистите, които прекарваха часове наред в залите, за да напомпват още и още и без това достатъчно надутите си мускули.

Донесоха обучителни мечове, а Ивар дел Хивал и противникът му заеха позиции, поздравиха се и бяха в ангард.

Беше приятно да наблюдаваш уменията на Ивар дел Хивал, особено пък ако си го виждал в действие и преди. Точно както очакваше Иън, той колебливо опипваше техниката и умението на противника, а след това се впусна в престорена атака, благодарение на която се оказа, че нацели централната част на гърдите на другия мъж. Някой по-добър сабльор би пренебрегнал опита на Ивар дел Хивал да доминира в двубоя и би наложил своя стил, но Ивар изчакваше момента, за да започне истинска атака, а след това се задвижи значително по-бързо, отколкото наблюдателите очакваха, отстъпи крачка назад, за да парира и принуди опонента да отпусне острието към земята, после го отби настрани, пристъпи с подскок напред и го докосна.

Иън не се сдържа и се засмя. Ивар дел Хивал се бе учил на техниките, прилагани с рапира, докато Иън бе учил от него тънкостите на боя с меч. А за човек, изпил количеството, което Ивар бе погълнал, той се движеше удивително бързо.

— Доста добър е — каза Марта, когато Ивар подхвърли меча си на един от слугите, застанали в очакване наблизо, след това се обърна към масата и прехвърли едрата си ръка през раменете на вече бившия противник.