Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Младежът седеше в посока, обратна на движението, долният край на Гунгнир бе приклещен между седалката и стената на каретата, а горният — щръкнал през прозореца към небето. Така Иън можеше да го прикрепя и с двете си ръце, облечени в ръкавици, за да е сигурен, че няма да го изпусне.

В каретата се возеха много хора — коленете му се допираха до тези на Марта — но не беше неудобно, особено в сравнение с ездата, единствената друга възможност.

Не можа да определи със сигурност от какво са направени колелата, но определено бяха надуваеми, сравнително меки и поемаха друсането на пътя доста успешно. Така наистина беше много по-добре, отколкото да язди, а все още натъртеното му дупе да подскача при всяка стъпка на коня и да се чуди дали да се задържи на седлото, или да прикрепя Гунгнир, притеснен какво би станало, ако дясната ръка случайно изпусне копието, макар и за момент.

През едно от летата помагаше на Д’Арно да сменят електрическата инсталация в къщата на чичо му — естествено за много по-малко пари, отколкото му се полагаха, но истината бе, че тогава възприемаше Д’Арно като купона си за храна — и непрекъснато тръпнеше от страх, че може да докосне някоя оголена жица и да прекара изключително кратката част от полагащия му се след това живот, стиснал я здраво, докато електричеството преминаваше спокойно през тялото му.

И сега беше така, дори още по-лошо. Само едно трепване, един момент на разсеяност, едно кихване и Гунгнир щеше да полети във въздуха, готов да изпълни мисията, за която бе създаден — да убива.

А така, ако объркаше нещо, застрашаваше единствено и само себе си. Сега Гунгнир бе здраво заклещен и ако нещо станеше, само Иън щеше да страда, а хората, които се возеха до него, нямаше да бъдат засегнати, нито Арни Селмо, нито Марта, седнали срещу него.

— По всичко личи, че си обзет от дълбоки мисли, Иън Силвърстоун — каза Марта.

Беше облечена като за път, в нещо, което Иън оприличи на кюлоти — въпреки че едва ли се казваха точно така; това бяха кафяви панталони, много широки, така че ефектът бе по-скоро като пола до земята — комбинирани с искрящо бяла блуза с пришит към нея корсет. Ръкавите бяха обемни, богати, с маншети на китките, а плътен колан пристягаше тънкия й кръст. Доста прилични одежди за пътуване, по които Иън с удоволствие се заглеждаше.

— Не бих казал дълбоки, Марта — отвърна той.

— Да — измърмори Арни Селмо с нисък глас, — обзалагам се, че се чуди от какво ли беше лепкавият буламач, дето трябваше да го ядем на закуска. Кой го знае. Дали не беше желирана змиорка? Или пък най-просто желе с вкус на пиле? Май най-доброто си е да похапнеш нещо простичко и сигурно.

Арни пропусна да се обръсне тази сутрин и сега приличаше на истински клошар, макар и сравнително прилично облечен — дънките и карираната му риза бяха изпрани и грижливо изгладени, докато бе спал през нощта, а обикновените бели копчета на ризата бяха сменени с малко по-големи, овални, сякаш издялани от кост.

Марта се усмихна разсеяно на тези думи. Което не…

Аха. Арни бе заговорил на английски. Което се предполагаше, че е тайният им език, поне за пред повечето хора, както навремето Зайда Сол и Баба Ривка на Иън си приказваха на иврит, защото много добре знаеха, че нито Иън, нито баща му могат да разберат за какво става въпрос.

Иън кимна, сякаш съгласен с мнението и на двамата.

— Просто се чудя как така стана, че нещата вървят почти безпроблемно този път — отвърна той на английски на Арни, а след това поклати глава и се обърна към Марта, за да заговори с нея на берсмолски.

— Съвсем не е така, Марта. Просто си мислех за… тежката отговорност, която ми е поверена, това е. — Искаше да е сигурен, че лявата му ръка в ръкавица е стиснала здраво Гунгнир, преди да я смени с дясната, също в ръкавица. Непрекъснато се налагаше да си сменя ръцете, защото пръстите му се вдървяваха.

— Да — отново заговори Арни. — Излиза, че е много по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде. Май се оказа точно както той каза.

— А ти не му ли вярваш?

Арни изсумтя.

— Може и така да се каже.

Марта сведе глава на една страна, а топлината в усмивката й се стопи.

— Мога ли да попитам какво обсъждате вие двамата?

Иън се насили да се усмихне.

— Казвах на Арни, че се надявам нещата да се развият добре.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред, когато се явите пред Масата. При положение че си този, за когото те мисля. — Тя възпря напиращото възражение на младежа с усмивка и тръсване на глава, при което косата й изплющя. — Да, да, знам, че ще отречеш, а аз съм последният човек, който ще те нарече „вречен“ . Но в пророчествата не се казва дали Вреченият войн сам ще обяви, че е той, или просто всички ще го познаят.