Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Навън, виещият се горски път бе преминал в права пътека през полето, задигната над нивите от двете й страни. Иън бе готов да каже, че пейзажът му прилича на Северна Дакота, но далечният хоризонт бе закрит от планинска верига, която се извисяваше високо нагоре и се скриваше някъде в облаците.

Широкото лице на Ивар дел Хивал изведнъж се появи на прозореца.

— Надявам се пътуването да ви е поне толкова приятно, колкото и на мен.

Очевидно ездата бе още един от талантите на едрия мъж; по всичко личеше, че той се забавлява, въпреки че се бе привел от едната страна на коня по начин, за който Иън дори не би си помислил, закрепен на седлото единствено от пъхнатите в стремената стъпала, стиснал юздите само с една ръка.

— Благородният ни водач предложи да спрем, за да обядваме в селцето там отпред — избоботи той, — и искрено се надява, че това предложение ще бъде одобрено и от маркграфинята, и от вестоносеца.

— Разбира се — кимна Иън. — За мен няма проблем.

— Щом това допада на Иън Среброкаменни — каза Марта, — тогава за мен ще бъде удоволствие. — Тя намръщи по очарователен начин чело. — Не съм минавала по пътя за Масата от времето, когато бях малко момиченце, но все още си спомням местните специалитети, които ни сервираха тогава… — Приведе се напред, сякаш искаше да споделя някаква безкрайно важна тайна. — Става въпрос за риба, която местните наричат „огнената уста“ — те ги развъждат само тук, в изкуствени езера, а след това подправят филето с някаква никому непозната смес от билки; сетне я опушват, докато стане годна за ядене. И билките, и опушването са някакво невероятно изкуство, защото, когато главната ни готвачка се опита да се добере до рецептата, й казаха, че трябва да получат заповед от баща ми. — Тя щракна с пръсти. — Той, разбира се, е достатъчно мъдър и няма да лиши тези хора от нещо, с което винаги са се гордели.

Това звучеше разумно, ако човек се замисли, въпреки че Иън не би постъпил така, ако трябваше да реши въпроса. Но пък, от друга страна, изкуството да се управляват села или владенията на някоя маркграфиня, всъщност каквото и да е, бе нещо, с което никога не се бе занимавал.

Въздъхна. Това нямаше никакво значение. Така или иначе, той не бе Вреченият войн на тези хора, а дори и да беше, наистина нямаше никакво значение как ще постъпи. Но той не беше.

Много му се искаше да убеди Марта в този факт. Едно е да поразкраси и преувеличи малко приключенията си, за да я вкара в леглото си — но какво пък, той наистина беше убил истински огнен гигант, а ако една от наградите бе голата Марта в прегръдките му, щеше с удоволствие да приеме този дар.

Само че Иън не беше от тези, които използват думите „Обичам те“ като начин за прелъстяване, а пък да каже „Аз съм Вреченият воин“ му се струваше наистина много нечестно. Можеше да лъже, като изпуска разни неща, но…

Стига. Ти си това, което си.

Приведе се напред, стиснал здраво копието.

— Моля те, изслушай ме. Не съм никакъв Вречен войн. Направил съм каквото съм направил и ако това те кара да си мислиш, че по някакъв начин съм по-специален — при тези думи тя се усмихна, — това никак не ме притеснява. — Имаше нещо, когато я поглеждаше в очите, нещо, което затрудняваше дишането му. Той преглътна с усилие, а след това си наложи да продължи. — Но не съм това, за което вие ме мислите — продължи той много по-разпалено, отколкото бе възнамерявал. — Все ми е едно какво си мислят братята или баща ти, но поне ти ми повярвай. Трябва да ми повярваш.

Пръстенът на палеца му започна да пулсира, както се бе случвало преди. Веднъж, два пъти, три пъти, с ритъма на сърцето му. След това отново.

За момент очите й се замъглиха, но най-сетне тя кимна.

— Вярвам ти — отвърна тя и положи ръка върху неговата.

Само че очите й казваха, че няма никакво значение.

За да обядват, се настаниха на две пейки, поставени от двете страни на тясна износена груба маса пред доста разнебитена постройка, за която Иън предположи, че е кръчма, въпреки че никой не я нарече така.

Контрастът между масата с пейката, по-скоро удобни и подходящи за пикник, и натруфените дрехи, го накара да се усмихне. Иън свързваше пикниците с къси панталонки, дънки, тениски и гуменки; с пластмасови или картонени прибори и чинии за еднократна употреба, които бяха готови всеки момент да се преобърнат и да изсипят съдържанието си, глинени чаши, докато сребърните прибори тук, блеснали на слънцето, снежнобялата ленена покривка, подмятана от ветреца и финия порцелан, съвсем не бяха на място.