Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Лошото бе, че нямаше с кого да поговори. Не се чувстваше особено удобно в компанията на братята й — беше гузен заради начина, по който Ивар дел Хивал бе подвел Бурс Ериксон, а на Агловейн Тирсон определено не му допадаше начинът, по който сестра му се бе увлякла по този непознат, независимо дали беше Вреченият войн или не. Арни си беше легнал, а Ивар дел Хивал бе прекалено зает да разправя небивалици на новите си приятели.

Може би ако се чувстваше просто самотен, щеше да е съвсем нормално. Но защо трябваше да се чувства като глупак? Бяха тук, за да помогнат на Хоузи да се излекува, а Иън дори и за момент не би изпитал съмнение, че Харбард ще се отрече от дадената дума. Ако спирането на войната бе цената, която се налагаше да платят, то това в никакъв случай не бе някаква важна дилема. Иън не бе човекът, който щеше да започне тази война. Така поне стотици, дори стотици хиляди невинни хора, които можеха да загинат на бойното поле в тази война, сега щяха да доживеят до дълбока старост.

Нима това бе нещо лошо? Определено не.

Арни бе убеден, че всичко ще мине добре, но Иън не бе толкова сигурен. Когато всичко си бе наред, той не се притесняваше, иначе нямаше да се установи в Хардуд.

Плет от пръти ограждаше едната страна на лагера, където Иън бе оставил Гунгнир, беше оставен и страж, така че копието не го притесняваше.

И въпреки това се чувстваше ужасно.

Ивар дел Хивал седна тежко на пейката до него.

— Умора ли тегне над теб? — попита той.

— Какво?

— Това е от вашата Библия, Иън. Така рекъл Господ на Йоан.

— Чел си Библията?

Ивар сви рамене.

— Ходих тук и там. Четох това-онова. Научих два-три езика. — Той потупа огромното си шкембе. — Навремето, когато бях по-млад и не се налагаше да мъкна този тумбак, Негово Топлейшество ме изпращаше на някои мисии, на различни места. — Той поклати глава и въздъхна. — Май поостарях за подобни задачи, но някои от старите умения, от старите таланти се запазиха.

— Като например да се престориш, че си бил обезоръжен.

Ивар дел Хивал се разсмя.

— Доверието, което проявяваш към другите, е доста странно, Иън. Чувал съм те да казваш, че тази твоя работа с фехтовката била просто начин да си изкарваш хляба, след като баща ти те е изритал от вас.

— Да, така е. — Първоначално Иън се бе заел с фехтовка единствено за да има някакво правдоподобно извинение, което да му помага да е далече от дома, а когато Бенджамин Силвърстайн ясно показа, че презира тези занимания, както и абсолютно всичко, с което синът му се заемеше, Иън вече се бе заел сериозно. Първоначално, естествено, бе очаквал да се превърне в Ерол Флин за нула време, но едва след десетина урока му стана ясно, че показността не е всичко, което предлага фехтовката. Оказа се, че има нещо красиво, една неповторима елегантност, най-вече, когато ставаше дума за фехтовката с рапири, и това му допадна особено много.

След това се оказа, че е на улицата, пред вратата на дома, който допреди минути бе негов, стиснал сак в едната ръка, а в другата принадлежностите за фехтовка, синината на лявата му буза в тон със синината на кокалчетата на дясната ръка, пъхнал 87.50 долара в джоба и ключа, който Д’Арно му бе дал за залата, наречена клуб по фехтовка, въпреки че Д’Арно настояваше всички да я наричат оръжейната . Същата нощ преспа в малкия склад и използва сака си за възглавница, а когато се събуди на следващата сутрин, погледът му попадна на принадлежностите за фехтовка и той разбра, че това е единственото му спасение. Иън нямаше живи роднини — и нито един близък приятел — много е трудно да си създадеш приятели, след като не смееш да поканиш у дома никого, след като се срамуваш да обясниш защо е така.

Поне можеше да преподава на начинаещи фехтовчици и да върши всяка работа, която му попадне, за да не умре от глад и да успее да преживее последните месеци от гимназията, както и предстоящия колеж.

Беше успял да се справи.

И беше доста добър. Налагаше се да е добър.

Само че, докато се опитваше да постигне всичко това и да се наложи на пътеките за фехтовка, докато се увери, че без всякакъв проблем може да срази всеки един от учениците на Д’Арно, докато се сдобие с увереността и арогантността, която караше останалите с желание да пилеят пари, за да си осигурят уроци при него, радостта от фехтовката вече бе отлетяла незнайно къде. Рапирата бе оръжие, нищо повече от едно оръжие.

Погали ефеса на Убиеца на гиганти. До момента, когато се изправи срещу огнения гигант, стиснал острието, закалено в кръвта на един Старей, убеден, че противникът му е непобедим, Иън Силвърстайн — не Д’Арно, нито пък Тори Торсен, никой друг — решен, че трябва да спаси приятелите си, че трябва да осъществи този подвиг с уменията си на боец с рапира, защото нищо друго нямаше да помогне, не бе изпитвал радост от фехтовката.