Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Най-сетне двамата се споразумяха и тя бързо му плесна в дланта няколко монети, а продавачът извади едно пиле от клетката и го постави на дръвника. Тори бе виждал как се колят пилета, разбира се; вкъщи, невероятните пържени пилета на Санди Хансен обикновено си бяха живи и здрави в двора до късния следобед, преди да се превърнат в невероятно вкусно ястие.

Само че тукашният продавач не изви врата на пилето с опитната си ръка, както Тори предполагаше, че ще направи. Вместо това го постави внимателно на дръвника, погали го нежно — дръпна пръстите си, за да не го клъвне острата човка — взе парче тебешир и бързо начерта съвършено права линия на повърхността на дръвника, започвайки от пилето и продължавайки към себе си.

Птицата замръзна неподвижна, сякаш бе препарирана.

Не остана дълго така; продавачът замахна с рязко пестеливо движение, стиснал брадвичка в ръка, и пилето тупна на дръвника, а от врата му шурна кръв още докато главата падаше към купчина вътрешности наблизо.

Татко се усмихна.

— Видяхте ли?

Тори поклати глава.

— Това магия ли беше?

— Не. Получава се и вкъщи. Съвършено правата линия сякаш хипнотизира пилетата. — Татко сви рамене. — Веднъж се опитах да науча Санди как се прави този номер, но тя не се заинтересува особено.

Продавачът извади къс остър нож и с няколко обиграни замаха разряза тялото на пилето. Тори извърна поглед; беше виждал и преди как се изкормва пиле.

Татко ги поведе през пазара, покрай сергия, отрупана с връзки пресен лук, от които очите на Тори залютяха; покрай мършав, започнал да оплешивява червендалест грънчар, дългата му коса бе сплетена на плитка, който счупи една от чиниите на коляното си, като през всичкото време крещеше, че има повече смисъл да прави чинии, за да се наслади на звука от счупеното, отколкото да ги продава за никакви пари; покрай обущар с кожена престилка, стиснал нож, за да изреже стърчащата част от подметката на дамска обувка; покрай приличен на скелет дребосък, стиснал дръжките на количка, натоварена с конска тор, която караше тълпата да се разпръсква, а широката му беззъба усмивка сякаш компенсираше ужасната воня около него.

Най-сетне пристигнаха там, закъдето татко се бе насочил: при зидар от вида на вестрите, зает да кърпи част от високата до кръста ограда на пазара. Вестрито бе толкова заето, че мина известно време, преди да ги забележи и да престане ритмичната си работа с длетото.

Вестрито бе дребен и много набит, ръцете му бяха неестествено дълги — челото силно вдлъбнато и почти нямаше брада. Ако не бяха широката селска риза, панталоните, грижливо оформената брада и спретнатата плитка на гърба, той щеше да е като истински неандерталец, включен като експонат в изложба, въпреки че бе значително по-дребен от неандерталците: главата му едва достигаше кръста на Тори.

Когато най-сетне ги забеляза, се обърна безизразно, остави инструментите и докосна чело с показалци.

— Мога ли да ви помогна, Уважаеми? — попита той с лекото съскане, характерно за вида му.

— Имам нужда от помощ, сине на вида Вестри — каза татко на гърления език на джуджетата.

Може би татко бе научил езика на вестрите, докато е живял в Средните владения, а бе напълно възможно да владее така свободно езика благодарение на дарбата на чичо Хоузи.

Очите на вестрито се разшириха. Джуджетата работеха и като слуги, и като пажове на дребни благородници, в зависимост от това в коя част на Тир На Ног се намираш, но за тях бе доста необичайно хората да владеят езика им, още по-малко да се обръщат към тях с общоприетите любезности.

— Разбира се, Уважаеми, разбира се — отвърна той на бавен берсмолски, изричайки предпазливо думите. — Този тук слуга ще ти помогне, но… — той разпери ръце и посочи стената — денят напредва, а работата ми не напредва, докато си говорим. Ще ми позволите ли?

— Разбира се. — Татко му махна да продължи с работата си. — Продължавай.

— Сине човешки — започна вестрито на собствения си език, след като отново пое чука и длетото, — защо се нуждаеш ти от скромната ми помощ? Аз съм просто Валин, каменоделец по професия, и едва ли знанията ми са достатъчни, за да ви помогна.

Татко клекна до него и сниши глас.

— Нямам време за подобни глупости, Валин, сине на Вестри. Имам нужда от знания, а може да се наложи да потърся и помощ. Погледни ме — каза той тихо с глас, който Тори не си спомни някога, преди да бе чувал. — Аз съм Ториан, син на Ториан, на някои известен като Ториан Предателя, но твоят народ не ме нарича така.