Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Така ли? — отвърна хладно тя. — Може пък да имаш да ми кажеш нещо важно по-късно.

Когато погледът му отново се отклони към реката, баржата вече я нямаше.

От местните стражи нито един — доколкото Иън можеше да прецени — не бе Тирсон. Те приветстваха официално Агловейн Тирсон с ръкостискане и леко кимване, след което бариерата, спусната пред моста, бе вдигната и пътниците бяха допуснати на територията на замъка. Докато дрънчащите колелета на каретата спрат — пътят към конюшните бе покрит с плоски камъни, поръсени с тънък слой пясък, доста шумна комбинация — и докато пътниците слязат, вече се бе събрала група посрещачи.

Сред всички тях се отличаваше широкоплещест мъж с алена туника и клин, къса жълта наметка върху лявото рамо, която му придаваше небрежен вид на самоувереност.

Усмивката му — бели зъби, проблясващи на фона на прошарена брада — бе широка, макар и не твърде приятелска, докато не се обърна към Агловейн Тирсон и Марта.

— Марта, скъпа моя — каза той и пристъпи напред, за да поеме и двете й ръце в своите, — колко е хубаво да те видя отново. Последния път беше в Средището, но ти трябва по-често да ни удостояваш с елегантността и усмивката си.

Погледна пренебрежително Иън, извърна се, а след това отново спря очи на него.

— А ти сигурно си любезният господин, който твърди, че е Вреченият войн. — Усмивката му не беше обидна, подобно нещо не се забелязваше, но начинът, по който вдигна длани, говореше друго. — Новините се разпространяват бързо, много по-бързо, отколкото вашите коне и карети — моля те, много те моля, не ме поразявай с това копие, защото няма да бъде никак прилично за един гост, а ти със сигурност си очакван гост, макар и за кратко.

— Пел — намеси се Марта, думите й бяха небрежни, но със стаена строгост. — Имам удоволствието да ти представя Иън Сребърния Камък, воин, извършил забележителни подвизи, вестител на Старея, наречен Харбард.

— А, да, Харбард от ферибота, да, да, да, човекът, който е така любезен да се грижи за потока от хора над ужасната буйна река Гилфи — отвърна той. — Но ти, мила моя, си, разбира се, права, съвсем забравих доброто си възпитание. — Обърна се към Иън, закачливостта бе изчезнала, удари пети, постави длан върху обсипания със скъпоценни камъни ефес на меча си и се поклони почтително. — Аз съм граф Пел Пелсон — каза той, — ваш домакин, макар и със съжаление да трябва да заявя, за кратко. Вашето присъствие е чест за дома ми, Иън Среброкаменни.

Иън се поклони внимателно, за да не изпусне Гунгнир. Веднага си представи как копието пада сред тълпата и всеки негов допир изгаря докоснатия, а то се отмята настрани и поразява друг, а след това още един, докато…

Стига. Това се превръщаше в някаква мания, която нямаше да му донесе нищо добро.

— Моля да извините графинята, че не дойде да ви поздрави — каза графът. — Раждането се очаква да започне всеки момент и онази намръщена акушерка от вестрите й нареди да си остане в леглото.

— Съжалявам — каза загрижено Марта. — Имаме ли достатъчно време, за да я посетя в покоите й?

— Колко мило от твоя страна. — Графът се усмихна. — Разбира се, че има. Вещите ви ще бъдат лесно и бързо пренесени на баржата, но не чак толкова бързо. Тя ще се зарадва да те приеме, сигурен съм.

Той повика две млади момичета от свитата си. Бяха облечени в еднакви къси плисирани поли и бели блузи. Дрехите им приличаха на униформите в католическите училища — като изключим, че на блузите бе пришито нещо като лигавче, за което Иън не можа да измисли друго име.

Краката им бяха внимателно обръснати, голи, носеха сандали; косите им бяха сплетени в сложен кок, придържан от обсипани със скъпоценни камъни гребенчета.

Не, тези момичета определено не ходеха в католическо училище.

— Скъпи мои, отведете, ако обичате, маркграфинята при майка ви — и побързайте, побързайте, ако обичате. Тя не бива да се бави. — Той остана загледан след тях, а след това се обърна към Иън с разперени ръце и леко наведена на една страна глава, сякаш молеше за нещо, въпреки че Иън нямаше никаква представа за какво става въпрос.

За момент се възцари неловко мълчание, но Ивар дел Хивал побутна Иън отзад, а графът прецени, че е най-разумно да го хване за ръката, както и направи.

Иън използва Гунгнир като бастун, стиснат в лявата ръка, и пое до графа през покрития с камъни двор към каменна пътека, която заобикаляше резиденцията, а антуражът и придружителите на младежа ги последваха покорно.