Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Баржата ви чака долу — каза графът. — Надявам се, разбирате, че много бих се радвал на компанията ви тази вечер, но някои… нетърпеливци, на които известих за пристигането ви, настояха да не ви бавя, за да стигнете час по-скоро на Масата в Средището.

— Благодаря — кимна Иън. — Много съм ви благодарен.

— Така ли? Наистина ли? Колко мило. — Графът кимна, сякаш бе приятно изненадан. — Бих ви придружил до Средището, но ще бъде доста неудобно. — Той пусна за момент ръката на младежа, за да плесне с двете си ръце. — Тези от нас, които все още си стискат ръцете, обикновено не участват на Масата по въпросите на войната и мира. Огромната банда братя на Тирсон ненавиждат този жест, а да ви призная, нямам желание да ги дразня.

Показалецът на дясната му ръка бе натежал от огромен златен пръстен с тъмнозелен плосък камък. Пръстенът напомни на Иън за желанието му при завършване на училище и той да получи такъв, но постъпи доста глупаво и спомена желанието пред баща си — щеше да си го купи със свои пари, разбира се.

Дрънкулки, бе казал Бенджамин Силвърстайн, евтини дрънкулки и докато вечеряха, почука по масата със собствения си пръстен от факултета по право в Харвард. Неговият пръстен бе тежък, с гравюри, а червеният камък в средата — с гравирани в златно везните на правосъдието.

От този символ на Иън му се повръщаше.

„Пръстен за завършване на училище ли? — бе ревнал подигравателно Бенджамин Силвърстайн. — Тази пък дивотия каква е? Ти работи упорито, за да получиш ето такъв, вместо да си пилееш времето с онези простотии, дето ги пробутва Ерол Флин, тогава ще можеш да се похвалиш, че имаш нещо. Едва когато го получиш, ще можеш да се похвалиш, че си някой.“

— Аха. Виждам, че забеляза новия ми пръстен — рече графът и го свали. — Много го обичам. — Протегна се към Иън, взе лявата му ръка и го положи върху ръкавицата. — Харесва ли ти?

Дори и през ръкавицата, усети топлината на метала. Оказа се значително по-тежък, отколкото Иън бе очаквал.

— Много е… хубав — каза Иън.

Каза го от любезност, въпреки че за него съвсем не бе хубав. Гравираните знаци съвсем не бяха изработени фино и прецизно, напротив, виждаше се, че са груби, че са останали множество драскотини, които е трябвало да бъдат полирани. Иън бе толкова зает да му намира кусури, че доста късно забеляза как от двете страни на камъка се подават разперени пръсти, които сякаш придържаха зеления камък.

— Човек може да си каже, че именно ние, които сме с две ръце, независимо дали сме благородници или селяни, сме хората, които поддържат света — каза тихо графът със сериозен и поверителен глас.

— Не, не, не, моля те, не ми го връщай — каза той, когато Иън понечи да му го подаде обратно. Ръката на графа махаше като крило на уплашена птица, а гласът му стана отново леко саркастичен. — Моля те, бъди така добър да го задържиш, моля те. Може да се окаже, че е приятно да поглеждаш към него от време на време, а за мен ще е радост да знам, че съм ти го дал. — Той свали пръстена от ръката на Иън, но само за да го сложи в дланта му и да свие пръстите му около него. — Направи ми тази услуга, Иън Силвърстайн — каза той, а гласът му отново бе станал тих.

Иън кимна бавно.

— Ще го задържа, граф Пелсон — каза той. — И ще го поглеждам често.

— Наистина ли? — Графът се усмихна тайнствено. — Това ще бъде прекрасно.

„Не съм съвсем сигурен какво се опитваш да ми кажеш, графе, но запомних съобщението“ — помисли си Иън.

„Разбрах и още нещо, че съм пълен глупак, който е готов да отпише някой човек като надут празноглавец, защото така му се е сторило в първия момент, но само след броени минути са му доказали тъкмо обратното.“

Иън установи, че съществува нещо като загадка с простичко решение: баржата, подобна на всички други, които се спускаха надолу по течението на Ют, бе управлявана с дълги прътове. Щом се озоваха в средата на реката, двамата моряци само от време на време забиваха дългите пръти в дъното. Най-голямото усилие на шестчленния екипаж бе при потеглянето, където им трябваше много сила, за да се изтласкат към течението в средата, откъдето ги поемаха впряговете с мулета от двата бряга.

След това използваха пръта само за насочване, за да не кривне баржата в нежелана посока.

За Иън първият проблем бе как да нагласи Гунгнир в центъра на плавателния съд и накрая установи, че може да го закрепи сред няколко торби, но разбира се, остави войници на Вътрешните земи да пазят — и отново отправи безмълвна молитва да се отърве час по-скоро от проклетото копие, за да не носи отговорност за опасностите.