Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Брат ми Бурс — каза тя тихо с толкова спокоен и копринен глас, че Иън усети, че се подготвя заговор, — иска да те помоли за нещо.

— Тогава нека помоли.

Бурс кимна, стиснал с длан ефеса на меча. С тази ръка трудно щеше да успее да го изтегли и да започне бой, но бе сигурен, че има хора, които бяха отработили подобно движение и можеха да изтеглят меча си достатъчно бързо.

Само че в този случай Иън не бе особено притеснен. В държанието на момчето нямаше враждебност.

Бурс Ериксон се изправи.

— Моята… маркграфинята каза, че ще ме имате предвид като един от придружаващите ви лица, когато се изправите пред Болката.

Болката ли? Иън се намръщи. Това бе церемонията, която войните смятаха за невероятна чест и в която бяха готови да изгубят лявата си ръка, за да се издигнат в братството на Тирсон.

Сега единственото му желание бе Ивар дел Хивал да е до него, за да се намеси, но тъпият дебелак бе чак на другия край на баржата.

Най-добре тогава да хваща бика за рогата или да го нацели между рогата или каквато там беше глупавата метафора. А най-доброто е да се държиш естествено.

— Ами ако ти кажа, че не възнамерявам да се изправям пред Болката? — попита Иън. — Тогава за какво би ме помолил, Бурс Ериксон?

— Ако? — Ноздрите на момчето се разшириха. — Ако кажеш подобно нещо, ще те нарека страхливец или ще предположа, че на мястото, откъдето идваш, те смятат за толкова долен, че не би си позволил да сложиш металната ръка на Син на Тир.

— Аха — Иън се усмихна. — А ти знаеш ли как Тир си е изгубил ръката, Бурс Ериксон?

— Всяко дете познава разказа — отвърна той. — Боговете завързали вълка Фенрис и казали, че това е само игра, въпреки че искали да пленят псето чак до свършека на света. Само че той успявал да разкъса всички окови, с които го връзвали. Най-сетне обаче измислили нещо, от което нямало да успее да се освободи, и поискали да опитат.

Само че вълкът Фенрис, син на самия Дяволски фокусник, заподозрял нещо и казал, че иска и заложник. Великият Тир си поставил ръката в устата на вълка, сигурен какво ще стане, а когато вълкът разбрал, че няма да успее да се освободи, му отхапал ръката. От този ден чуканчето на Тир е символ на смелостта.

Иън кимна.

— На мен веднъж ми казаха, и то някой, който знае най-добре, че си изгубил ръката съвсем случайно, заради собствената си тромавост, когато се борел с Фенрис, а след това тръгнал да разправя, че я бил изгубил, докато проявявал смелост и героизъм.

— „Някой, който знае най-добре“ ли?

— Мой приятел. Не го познаваш. — Иън все още си спомняше момента, когато Хоузи го каза. Сякаш се бе случило преди неизброими години, когато седяха на масата в дома на Харбард с Хоузи и самия Харбард, и с нея. Харбард се бе намръщил на този разказ, но Фрея кимна в знак на съгласие.

Иън не се съмняваше коя е истината.

— Знаеш ли, Бурс Ериксон, как ние в Хардуд наричаме тези, дето си завират ръцете в пастта на вълка, без да имат някаква основателна причина?

Бурс поклати глава.

— Не, но ще се направя на глупак и ще те попитам. Как наричате такива хора?

— Наричаме ги „безмозъчни скапаняци“. — Иън изрече последните две думи на английски. — Както и да е, ако реша да направя подобно нещо, ще съм горд да те приема за мой придружител — каза внимателно той, — въпреки че Арни Селмо и Ивар дел Хивал и други хора, които не познаваш, са по-напред в списъка от теб. Но отговорът е „да“, ще те взема. — Вдигна дясната си ръка и направи знак, който се надяваше да се стори на момчето мистичен, многозначен, въпреки че това бе просто поздравът, на който Д’Арно го бе научил. Отново заговори на английски.

— Не ни търси — каза внимателно той, — защото ние сами ще те потърсим.

Бурс Ериксон не бе сигурен как да приеме думите му, но след момент на очевидно неудобство реши да се поклони и бързо да си тръгне.

Марта се подпря на перилата и се загледа след брат си.

— Значи така. Ти нямаш намерение да се изправиш пред Болката? Дори и заради мен? — Обърна се към него и вдигна лице нагоре.

— А? Да не би да ме предпочиташ еднорък? — попита той. Покри с лявата си ръка нейната, все още стиснала перилата, а след това я плъзна по бедрото й. — Използвам с удоволствие и двете си ръце, както може би сама си спомняш — каза той, учуден, че намери подходящите думи с такава лекота.

Очите й не се откъсваха от неговите.

— И така, отново, Иън Среброкаменни, настояваш нещата да станат, както ти си решил. — Тя пристъпи към него, сякаш го предизвикваше да протегне ръка и да я докосне. — Така ли ще бъде винаги?