Глен Кук - Бялата роза

Антикварят продължи да търка ръждата от алебардата. Изсумтя под нос. Да си мисли за връзките в семейството. Това не ти подхожда, стар глупако!

— Хей, тате! — провикна се Стенсил от кухнята. — Почти забравих. Видях кометата снощи!

Във вътрешностите на Боманц се протегна рачешка щипка и стисна цяла шепа от червата му. Кометата! Не е възможно. Не още. Той не беше готов за това!

— Гадно дребно копеле! — плю Боманц. Двамата със Стенсил бяха коленичили в храстите и гледаха как Мен Фу хвърля артефакти от разкопките му.

— Трябва да му счупя крака! Почакай тук за минутка! Ще мина отзад и ще му отрежа пътя, когато побегне!

Антикварят изсумтя:

— Не си струва неприятностите!

— За мен си струва, тате! Просто за да оправя сметката.

— Добре!

Боманц проследи как Мен Фу се оглежда трескаво и грозната му малка главица подскача като на подплашен гълъб.

Отново влезе в изкопа и антикварят тръгна напред. Примъкна се достатъчно близо, за да чува как крадецът си говори под нос.

— О, прекрасно. Прекрасно! Малко състояние! Каменно съкровище. Тази дебела малка маймуна не го заслужава. През цялото време се подмазва на Бесанд. Този мръсник!

— Дебела маймуна ли? Сам си го изпроси! — Боманц хвърли раницата и инструментите и сграбчи здраво лопатата.

Мен Фу се измъкна от ямата, гушнал находките. Очите му се разшириха. Устните му се раздвижиха беззвучно.

Боманц замахна.

— Ама, Бо, нека не…

Антикварят продължи. Мен Фу затанцува, пое един удар в бедрото, изпищя, изтърва товара си, размаха ръце и падна в ямата. Измъкна се от другия край, квичейки като ранено прасе. Боманц се засили след него и стовари мощен удар в гърба му. Мен Фу побягна и старецът хукна след него, вдигнал лопатата с крясъци:

— Стой на място, ти, крадлив кучи син! Приеми го като мъж!

Замахна за последен път здравата. И пропусна. Завъртя се, понесен от инерцията. Падна, скочи и продължи преследването без лопатата на мъстта.

Стенсил се хвърли на пътя на Мен Фу. Крадецът присви глава и се шмугна покрай него. Боманц налетя на хлапето и баща и син се търколиха в кълбо от крайници.

Антикварят изпъшка:

— Какво, по дяволите?… Вече го няма! — Просна по гръб, задъхан. Стенсил се разсмя. — Какво му е толкова забавното, мътните го взели?

— Изражението му.

Боманц изсумтя.

— Не ми беше от голяма помощ! — И те продължиха да се кикотят. Накрая старецът успя да си поеме дъх. — Най-добре да си потърся лопатата!

Стенсил помогна на баща си да стане.

— Тате, само ако можеше да се видиш!

— Добре, че не мога. Цяло щастие е, че не получих удар! — Той продължи да се кикоти.

— Добре ли си, тате?

— А, да. Просто не мога едновременно да се смея и да си поемам дъх. О, о, боже! Няма да мога да мръдна, ако седна!

— Да идем да копаем. Това ще те отпусне. Някъде тук си изтърва лопатата, нали?

— Ето я!

Боманц продължаваше да се кикоти от време на време през цяла сутрин. Стигаше му да си припомни паническото бягство на Мен Фу и самоконтролът му изчезваше.

— Тате? — Стенсил работеше в другия край на ямата. — Я виж тук! Може би заради това не ни е усетил да идваме!

Боманц докуцука до него и проследи как момчето изтърсва пръстта от идеално запазен нагръдник. Беше черен и лъскав като полиран абанос. В средата му сияеше сложен орнамент от сребро.

— Хмм… — Боманц надникна от ямата. — Наоколо няма никого. Ето виж, мотивът с получовека-полузвяр. Това е Видоменителя!

— Той е водел телекурците.

— Не са го погребали тук, обаче.

— Това е бронята му.

— И аз го виждам. Проклятие! — Старецът пак надникна навън като любопитен мармот. Не видя никого. — Стой тук и пази. Аз ще го разкопая!

— Ти остани, тате.

— Изкарал си на крак цяла нощ.

— Да, но съм много по-млад от теб!

— Чувствам се прекрасно, много благодаря!

— Какъв цвят е небето, тате?

— Синьо. Що за въпрос…

— Алилуя! Поне за едно сме на еднакво мнение! Ти си най-опърничавият стар пръч…

— Стенсил!

— Съжалявам, тате. Ще се редуваме. Хвърли монета да видим кой ще е пръв!

Боманц изгуби и се настани удобно върху раницата си.

— Ще трябва да разширим изкопа. Ако караме право надолу като преди, ще се срути при първия по-сериозен дъжд.

— Аха. Ще се разкаля. Трябва да помислим за дренажен овраг. Хей, тате, тук вътре няма нищо! Прилича досущ на останалите брони… — Стенсил беше разровил една ръкавица и бе разкопал по-голямата част от гроба.

— Аха. Никак не ми се ще да я предавам.