Глен Кук - Бялата роза

— Живял съм със старите книги по-голямата част от живота си, Бесанд, но дори на мен ми е трудно да повярвам, че има зрънце истина. Почакай! Същото страховито усещане ме полазва и край Могилните земи. Но просто не съм убеден, че онези твари могат да се надигнат след четиристотин години в гроба.

— Бо, може и да си искрен. Ако си, приеми един съвет. Когато си тръгна, тръгни си и ти: Вземи си телекурските неща и тръгни за Веслоград!

— Започваш да звучиш точно като Стенс.

— Сериозно говоря. Дойде ли на мястото ми някое невярващо хлапе, Адът ще се стовари над нас. Буквално. Махай се, докато още можеш!

— Сигурно си прав. Мислех си да се върна. Но какво да правя? Вече не познавам Веслоград. Както Стенсил го описва, ще се загубя… По дяволите, сега домът ми е тук. Никога не съм го осъзнавал. Тази дупка ми е дом…

— Знам какво имаш предвид!

Боманц погледна към грамадното сребърно острие в небето. Съвсем скоро…

— Какво става там? Кой е? — разнесе се откъм задния вход на къщата. — Махай се, чу ли? Ще викна Стражата!

— Аз съм, Жасмин!

Бесанд се засмя.

— И Наблюдателя, госпожо. Стражата вече е тук!

— Бо, какво правиш?

— Говоря си. Гледам звездите.

— Аз ще тръгвам вече — обади се Наблюдателят. — Ще се видим утре.

По тона му Боманц отсъди, че „утре“ ще е ден за обичайния тормоз.

— Внимавай! — И се намести на росното задно стъпало, като остави студената нощ да го обгърне.

В Старата гора пееха птички. Гласовете им отекваха самотно. После щурец застърга оптимистично, а влажният ветрец едва размърда останките от косата на антикваря. Жасмин излезе и седна при него.

— Не можах да заспя — каза й той.

— Аз също!

— Сигурно е заразно… — Погледна към опашатата звезда, поразен от внезапно déjà vu 12 12 Повторение на преживяното/сънуваното. — Б.пр. . — Помниш ли онова лято, когато се преместихме тук? Когато стояхме до късно, за да видим кометата? Беше нощ като тази!

Тя го хвана за ръката и преплете пръсти с неговите.

— Четеш ми мислите. Първият ни месец заедно. Тогава бяхме глупави деца, знаеш ли?

— Все още сме същите, дълбоко в нас.

Гаргата вече нямаше затруднения с разплитането на историята. Когато си гледаше работата, разбира се. Но все по-често и по-често се отвличаше по онази стара копринена карта. Тези странни Древни имена. На телекуре имаха смисъл, липсващ в съвременните езици. Ловеца на души. Приносителя на бури. Лунния хищник. Обесения. Изглеждаха много по-могъщи на стария език.

Но те всички бяха мъртви. Единствените оцелели сред великите бяха Господарката и чудовището, което бе подело всичко — все още заровено там под земята.

Той често отиваше до малкия прозорец и се взираше в Могилните земи. Дяволът го викаше навярно. Лежеше там, обграден от по-незначителни фаворити, малцина от които си споменаваха в легендите и още по-малко — от стария магьосник. Боманц се интересуваше само от Господарката.

Толкова много тотеми. И дракон. И падналите в бой предводители на Бялата роза, чиито сенки бяха сложени на вечна стража. Изглеждаше много по-драматично, отколкото битките днес…

Гаргата се разсмя. Миналото винаги изглежда по-интересно от настоящето. И на преживелите първата гигантска битка тя сигурно им се е струвала невероятно обикновена. Само в последната битка се градят легендите и преданията. Само няколко дни от дълги десетилетия съпротива.

Сега, когато имаше нормално място за живеене и малко спестявания, той не работеше толкова. Прекарваше повече време в скитане, особено нощем.

Чудака дойде да го търси една заран, преди Гаргата да се е събудил напълно. Той пусна младежа вътре.

— Чай?

— Става.

— Притеснен си. Какво има?

— Полковник Сладкиша иска да те види.

— Пак ли за шах? Или за работа?

— Нито за едно от двете. Притеснява се, че скиташ нощно време. Казах му, че те съпровождам и ти само зяпаш звездите и подобни неща. Предполагам, просто го гони параноята…

Гаргата се усмихна, макар че не му беше до смях.

— Просто си върши работата. Сигурно начинът ми на живот изглежда странен. Преминал съм границата. Загубил съм си ума. Държа ли се безумно от време на време? Ето. Захар?

— Ако обичаш!

Захарта беше лакомство, което стражата не осигуряваше.

— Бързаш ли? Не съм закусвал още.

— Ами, той не каза, че е спешно…

— Добре!

Значи щеше да има повече време за подготовка. Глупак! Трябваше да се сети, че разходките му ще привлекат внимание. Стражата е параноидна по природа.