Глен Кук - Бялата роза

— Натовариха ме със задачата да предам предупреждението — додаде говорещият камък. — В Равнината има непознати.

Зададох му въпроси. Когато не получих отговор, раздразнен вдигнах глава. Но той беше изчезнал.

— Проклет камък…

Ловеца и псето му стояха на изхода на Дупката и гледаха към Покорените.

Глезанка беше разпитала Ловеца много задълбочено или поне така ми казаха. Аз лично пропуснах разговора им, но тя изглеждаше доволна от наученото.

Заради Ловеца се изпокарах с Брестака. На него той му харесваше.

— Напомня ми за Гарвана — призна ми. — А имаме нужда от поне няколкостотин Гарвана!

— И на мен ми напомня за него. Точно за това не го харесвам.

Но какъв смисъл имаше да спорим? Човек невинаги може да харесва всички. Глезанка смята, че с Ловеца всичко е наред. Брестака също мисли така. Лейтенанта го приема. Защо аз да не мога? По дяволите, ако е направен от същата глина като Гарвана, то Господарката е загазила.

Скоро щяхме да го подложим на изпитание. Глезанка имаше нещо наум. Предварващ удар, както подозирах, вероятно насочен срещу Ръждоград.

Ръждоград. Където Хромия беше издигнал своята колона.

Хромия. Завърнал се от гроба. Бях сторил всичко възможно, освен да изгоря тялото. Сигурно и това трябваше да направя. Дяволите да го вземат!

Още по-страшна ми се виждаше възможността да не е единственият. Дали и други бяха оцелели след уж очевидно явната си смърт? И дали не ги криеха и тях в очакване да изумят света?

В краката ми падна сянка и ме върна в действителността. Ловеца се беше приближил към мен и каза:

— Изглеждаш притеснен.

Държеше се много любезно с хората, това трябва да му се признае. Погледнах към патрулиращите предвестници на битка и му обясних:

— Аз съм войник, остарял, уморен и объркан. Сражавам се от времето, преди ти да си се родил. А все още не съм спечелил нищо.

Той се усмихна — тънка, почти потайна усмивчица, от която ми стана неудобно. Всичко, което вършеше, ме караше да се чувствам неудобно. Дори проклетото му куче предизвикваше у мен неудобство, а то не правеше нищо друго, освен да спи. Каквото беше лениво, как ли е извървяло целия този път от Веслоград дотук? Подозрителна ми изглеждаше тази работа. Кълна се, това куче не се разбързваше дори за храна!

— Вярата ти трябва да бъде силна, Знахар — обади се Ловеца. — Господарката ще падне… — каза го с абсолютно убеждение. — Тя няма достатъчно сила, за да покори света!

Ето го пак този страховит елемент. Вярно или не, но начинът, по който го каза, ме притесни.

— Ще ги свалим до един — добави, като посочи Покорените. — Те не са истински, като онези, старите!

Псето Жабоубиец подуши обувката на Ловеца и той погледна надолу. Помислих си, че ще ритне мършата, но вместо това се наведе и почеса кучето зад ухото.

— Псето Жабоубиец. Що за име е това?

— О, това е стара шега. От времето, когато бяхме много по-млади. Допадна му и сега настоява да го наричат така.

Струваше ми се, че Ловеца не е напълно тук. Очите му бяха празни, погледът му се рееше в нищото, макар че продължаваше да следи Покорените. Странна работа.

Поне накрая призна, че е бил млад. В това имаше частичка човешка уязвимост. Именно привидната неуязвимост на такива като Ловеца и Гарвана ми лазеше по нервите.

Лейтенанта беше излязъл навън.

— Хей, Знахар!

— Какво?

— Хайде Ловеца да те замести… — Оставаха ми само няколко минути от смяната. — Глезанка те вика!

Погледнах Ловеца. Той сви рамене.

— Хайде върви!

И се обърна с лице към запад. Кълна се, беше все едно си включи бдителността и на секундата се превърна в идеалния стражник.

Дори Псето Жабоубиец отвори едното си око и застана нащрек.

Докато потеглях, прокарах пръсти по скалпа на кучето в подобие на приятелски жест. То изръмжа.

— Така да бъде — казах му и се присъединих към Лейтенанта.

Изглеждаше ми притеснен, а като цяло е много хладнокръвен.

— Какво има?

— Пак я е сполетяла една от безумните й идеи. Ръждоград този път.

Олеле!

— Уха! Страхотно! Да го превземем целия набързо! Пък аз си мислех, че става дума за прост разговор. Сигурен съм, че си се опитал да я разубедиш…

Може да се предположи, че след като живееш със смрадта години наред, все ще свикнеш с нея. Но докато се спускахме в Дупката, носът ми се запуши и се стегна. Просто е невъзможно да държиш толкова народ напъхан в яма без вентилация. А почти нямаше как да проветряваме.