Глен Кук - Бялата роза

— Запомни какво съм казал!

— А?

— Покореният заяви, че си заминава, но гаранция няма. Може да се крие зад някой храст и просто да наблюдава…

— Ще внимавам повече в онова, което правя.

Така и си беше. Последното, което му се искаше, бе някой Покорен да се интересува от него. Стигна достатъчно далеч, за да рискува да си загуби живота.

Стоях на стража. Стомахът ми къркореше, натежал от ужас. Цял ден много високо в небето се носеха точици. И сега една двойка обикаляше и наблюдаваше. Постоянното присъствие на Покорени не беше добър знак.

По-близо до нас двойка скатове планираха в следобедния въздух. Яхваха някое възходящо течение, после бавно се спускаха в кръг, като дразнеха Покорените и се опитваха да ги прекарат през границата. Негодуваха от присъствието на външни лица. Още повече — от присъствието на тези, понеже нашествениците искаха да се бият заради Глезанка — друг външен нашественик.

Ходещите дървета също се бяха раздвижили зад потока. Мъртвите говорещи камъни сияеха. Обичайната им матовост, кой знае защо, беше изчезнала. В Равнината се случваха разни неща. Никой външен човек не би могъл да ги оцени в цялост.

Огромна сянка висеше над пустинята. Много високо, предизвиквайки Покорените, се рееше самотен въздушен кит. Едва доловим басов тътен се носеше откъм него. Досега не бях ги чувал да говорят. Правят го само когато са вбесени.

Бризът люлееше корала и мърмореше в израстъците му. Старото бащинско дърво пееше в контрапункт с вятърния кит.

Един говорящ камък се обади зад гърба ми:

— Твоите врагове ще дойдат скоро!

Потреперих. Усетих вкуса на кошмара, който сънувах напоследък. След събуждането си не успявах да си припомня подробности, само че е ужасно страшен.

Нямах намерение обаче да се разстройствам от някакъв потаен камък. Не много поне.

Какво представляват те? Откъде са дошли? Защо се различават толкова от нормалните камъни? И, като е станало на въпрос, защо Равнината е толкова идиотски различна? Защо е толкова нападателна? Ние сме допуснати тук по милост, обединени срещу още по-страховит враг. Ако разклатим устоите на Господарката, да видим, ще продължи ли приятелството ни…

— След колко време?

— Когато бъдат готови.

— Страхотно, камъко! Твърде поучително!

Сарказмът ми не мина незабелязан, а просто не получи отговор. Говорещите камъни си имат собствен начин да наказват за сарказъм и остър език.

— Пет армии — обясни той. — И няма да чакат много дълго.

Посочих към небето.

— Покорените летят на воля. Никой не ги предизвиква!

— И те не са ни предизвикали…

Вярно е, но извинението не струва. Съюзниците трябва да са съюзници . Нещо повече, вятърните китове и скатовете обикновено смятаха появата на външно лице в Равнината за достатъчно предизвикателство. Хрумна ми, че Покорените може да са ги подкупили.

— Не е така… — Говорещият камък помръдна.

Сянката му падна върху обувките ми. Най-сетне вдигнах глава. Този тук бе само десет стъпки висок. Истински урод.

И беше отгатнал мисълта ми. Проклятие.

Той продължи да ми разказва онова, което и бездруго знаех.

— Невинаги е възможно да се действа от позицията на силата. Погрижи се. Има повикване до Народа да преразгледат приемливостта ви в Равнината.

Така значи. Този приказлив камънак беше посланик. Местните се плашеха, а някои от тях смятаха, че могат да си спестят неприятностите, ако ни изселят оттук.

— Ясно.

— „Народа“ не описва съвсем точно парламента на видовете, които взимат решения тук, но не знам по-добър термин.

Ако на говорещите камъни можеше да се вярва — а те лъжеха само чрез пропускане или недоизказване, — Равнината на страха е обитавана от над четиридесет разумни вида. Сред онези, които познавам аз, са говорещите камъни, ходещите дървета, вятърните китове и скатовете, шепа хора (и аборигени, и отшелници), два вида гущери, подобна на ястреб птица, гигантски бял прилеп и извънредно рядка твар, която много прилича на кентавър-камила, само че сглобен наобратно. Тъй де, искам да кажа, че човешката половина е отзад. Тварта тича в посока на онази своя част, която мнозина биха нарекли „задник“.

Без съмнение, бях срещал и други, без да ги разпозная.

Гоблин твърди, че има малка скална маймунка, която живее в сърцевината на големите коралови рифове. Той се кълне, че била досущ като миниатюрен Едноок. Но там където става дума за черния ни магьосник, на Гоблин не бива да му се вярва.