Глен Кук - Бялата роза

— Да я предадеш ли? Че защо? Побойника може да вземе цяло състояние за това.

— Може и тъй да е. Но ако онова приятелче Мен Фу я е видял? Ще изпее на Бесанд незабавно. Ще трябва да спазваме благоприличие. Това чудо не ни трябва!

— Да не споменаваме, че може той да е сложил бронята…

— Какво?!

— Изобщо не би трябвало да е тук. Пък и вътре няма следа от притежателя на бронята. Почвата е рохка…

Боманц изпъшка. Бесанд беше напълно способен на фалшификация.

— Остави всичко както си е. Ще ида да го доведа!

— Вкисната стара гадина! — промърмори Стенсил, когато Наблюдателят си тръгна. — Обзалагам се, че той я е сложил!

— Няма смисъл да ругаеш. Не можем да сторим нищо! — Боманц се облегна на раницата си.

— Какво правиш?

— Мързелувам. Вече не ми се копае… — Всичко го болеше. Утрото беше доста тежко.

— Би трябвало да извадим каквото можем, докато времето е хубаво.

— Ами давай!

— Тате… — Стенсил поразмисли. — Как тъй с мама се карате през цялото време?

Боманц остави мислите си да се реят.

Истината изглеждаше измамна. Стенс вероятно не си спомняше добрите години.

— Предполагам, защото хората се променят, а не го желаем! — Не можа да намери по-добри думи. — Започваш живота си с жена, която е чаровна, загадъчна и прекрасна, точно както се пее за случая. После се опознавате. Възбудата отминава. Привиквате един с друг. След време дори това отминава. Тя е увиснала и побеляла, и сбръчкана, а ти се чувстваш измамен. Спомняш си свенливата дама, която си срещнал. Говорил си с нея, докато баща й не те е заплашил да те нарита едно хубавичко. Все още съм на двадесет, Стенс. Само когато мина край огледалото или тялото ми не се справя както искам, осъзнавам, че съм вече старец. Иначе не забелязвам шкембето, разширените вени и сивата коса, колкото ми е останала. А тя ги вижда… Всеки път като надникна в огледалото, оставам изумен. Накрая просто се чудя кой ми е нахлузил маскараден костюм. Отвратителен дърт пръч, така изглежда отражението. От онези, на които се подигравах, когато бях на двадесет. Той ме плаши, Стенс! Изглежда като смъртник. Хванат съм в капана му и не съм готов да си тръгна…

Стенсил седна. Баща му никога не говореше за чувствата си.

— И така ли става винаги?

Може би не, но винаги е било…

— За Слава ли си мислиш, Стенс? Не знам. Не можеш да избягаш от старостта. Не можеш да избягаш и от промените в отношенията!

— Може би не е задължително последствията да са такива. Ако успеем с това…

— Не ми тикай в носа разни „ако“-та, Стенс! От „ако“ живея вече тридесет години… — Язвата пробно го захапа в червата. — Може би Бесанд е прав. Но не изхожда от верните причини.

— Тате! За какво говориш? Отдал си целия си живот на това!

— Искам да ти кажа, Стенс, че съм ужасен. Едно е да преследваш мечтата си. Съвсем друго — да я заловиш. Никога не получаваш онова, което си очаквал! Предчувствам катастрофа. Мечтата може да се окаже запъртък.

На лицето на младежа се изписа поредица от различни изражения.

— Но ти трябва да…

— Не, не трябва да правя нищо , освен да си бъда Боманц Антикваря. С майка ти няма да изкараме още дълго. Оттук ще извадим достатъчно, че да ни храни.

— Ако продължиш нататък, ще имаш много повече години и повече…

— Страх ме е, Стенс! И от двата пътя ме е страх. Така става, когато остарееш. Промяната е заплашителна.

— Тате…

— Говоря ти за смъртта на мечтите, сине. За загубата на ококорената, наивна вяра, която те крепи млад. Невъзможните мечти. Този вид веселяшки фантазии са мъртви. Поне за мен. Виждам само изгнилите зъби в усмивката на убиеца…

Стенсил се измъкна от ямата. Отскубна стрък сладка трева и го посмука, докато съзерцаваше небето.

— Тате, как си се чувствал точно преди да се ожениш за мама?

— Сащисан.

Стенс се разсмя.

— Добре, ами когато е трябвало да й поискаш ръката от баща й? Или по пътя към дома му?

— Мислех си, че ще се подмокря целия. Никога не си виждал дядо си — той е от хората, заради които са започнали да разправят легенди за тролове.

— Горе-долу както се чувстваш сега?

— Горе-долу, да. Но не е същото. Бях по-млад и очаквах възнаграждението си.

— А сега не очакваш ли? Не е ли залогът по-голям?

— И в двете посоки — и за печалбата, и за загубата.

— Знаеш ли какво? Минаваш през онова, дето му викат криза на самоувереността. Това е всичко. След няколко дни пак ще хвърчиш наоколо!

Същата вечер, след като Стенсил излезе, Боманц сподели с Жасмин: