Глен Кук - Бялата роза

— Малко помощ насам! Едноок!

Двойките скатове се носеха на ръба на зануляването, като стреляха по втория Покорен. Той успя да ги избегне безпроблемно, но не се опита да отвърне на удара.

— Това е Шепота! — заяви Брестака.

— Да — съгласих се. Тя добре познаваше този район.

Едноокия изръмжа:

— Смяташ ли да помагаш на това хлапе или не, Знахар?

— Добре, добре!

Мразех да пропускам представления. За първи път участваха толкова много скатове, за първи път ги виждах и явно да ни подкрепят. Щеше ми се да погледам още.

— Е — каза Брестака, докато успокояваше коня на хлапето и преравяше дисагите му, — още едно послание за достопочтения ни хроникьор!

Той измъкна поредния увит в намаслена кожа пакет. Озадачен, аз го пъхнах под мишница и помогнах на Едноокия да пренесе куриера долу в Дупката.

Писъкът на Жасмин разтърси прозорците и вратите:

— Боманц! Слез веднага долу! Веднага слизай, чу ли какво ти казвам?

Антикварят въздъхна. Човек не може да остане насаме и за пет минути. За какъв дявол се беше оженил за нея? Защо изобщо мъжете се женят? Прекарваш остатъка от живота си в ужасно положение, като правиш онова, което другите искат от теб, а не това, което ти се иска…

— Боманц!

Той извика:

— Идвам, мътните го взели! — и добави приглушено: — Проклетата жена не може да си издуха носа, без да съм й под ръка, за да я държа за китката!

Доста често говореше под нос. Трябваше да разтоварва чувствата си, но и да запази спокойствието. Така че правеше компромис. Както винаги, все той правеше компромисите.

Помъкна се по стълбите с тежка стъпка — декларация за раздразнението му. Подиграваше се сам на себе си, докато крачеше: Разбираш, че остаряваш, когато всичко започне да ти тежи.

— Какво искаш? Къде си?

— В магазина!

Тонът й беше странен. Потисната възбуда , реши той. Влезе уморено в магазина.

— Изненада!

Светът се съживи, а отчаянието го напусна.

— Стенс! — Затича се към сина си и го прегърна с все сили. — Пристигна ли вече? Очаквахме те чак другата седмица!

— Тръгнах по-рано. Взел си да надебеляваш, тате! — Стенсил разтвори обятия, за да включи и Жасмин в тристранна прегръдка.

— Майка ти е добра готвачка. Пък и времената не са лоши, храним се редовно. Побойника е… — Точно сега не му се искаше избеляла, грозна сянка да надвисва помежду им и смени темата. — А ти как си? Я се дръпни! Нека те погледна! Беше още хлапе, когато замина!

Жасмин се засмя:

— Нали изглежда страхотно? Толкова висок и здрав! И такива хубави дрехи носи! — и с пресилена загриженост добави: — Нали не си се захванал с някоя опасна работа, а?

— Майко! В какво може да се забърка един младши инструктор? — Той посрещна погледа на баща си и се усмихна така, сякаш казваше: Същата си е като винаги!

Стенсил беше половин педя по-висок от баща си, малко над двадесетгодишен и изглеждаше атлетичен при все професията си. На вид е по-скоро пътешественик, отколкото бъдещ дон , помисли си Боманц. Разбира се, времената се меняха. Изминаха цели епохи от собственото му следване в университета. Може би и стандартите се бяха променили.

Той си припомни смеховете, подигравките и целонощните, ужасно сериозни дебати върху смисъла на всичко и го подяде вълна от носталгия. Какво беше станало с онзи млад и хитър Боманц с ум като бръснач? Някакъв мълчалив, невидим Пазител на съзнанието го беше погребал в могила в дъното на егото му и там лежеше той, потънал в сън, докато плешивият, грозен, шкембест гном постепенно го превземаше… Крадат твоето вчера и не ни остава друга младост, освен тази на децата ни…

— Е, хайде! Разкажи ни за уроците си! — Я излез от самосъжалението, Боманц, стари глупако! — Четири години и нищо друго, освен писма за това как се переш и какви дебати водиш в „Заседналия делфин“. Заседнал ще е във Веслоград я! Преди да умра, искам да видя морето. Така и не успях преди…

Стар глупак. Мечтай на глас — само на това ли си способен? Нима наистина ще ти се смеят, ако им кажеш, че младостта е още жива там някъде?!

— Пак се отвя! — обясни Жасмин.

— Ти на кого викаш сенилен 10 10 Сенилност: старческо оглупяване. — Б.р. ? — сряза я Боманц.

— Тате! Мамо! Стига вече! Току-що съм пристигнал!

Антикварят си пое дълбоко дъх.

— Прав е. Мир! Спокойствие. Примирие! Ти си посредник, Стенс! Двама дърти бойни коне като нас просто си карат по утъпкания път…