Глен Кук - Бялата роза

Жасмин се обади:

— Стенс ми обеща изненада, преди да слезеш!

— Е? — настоя Боманц.

— Сгоден съм. Ще се женя.

Как е възможно? Това е синът ми. Моето бебе. Миналата Седмица му сменях пеленките… Време, ти неоспорим убиецо, усещам ледния ти дъх… Чувам твойте железни подкови…

— Хмм. Млад глупак. Извинявай! Разкажи ни за нея, след като не щеш да ни разказваш за друго!

— Щях, ако можех да взема думата от вас!

— Боманц, млъквай! Разкажи ни за момичето, Стенс!

— Е, сигурно вече знаете едно-друго. Тя е сестрата на Побойника, Слава.

Стомахът на Боманц падна направо в петите му. Сестрата на Побойника. Търговецът, който вероятно беше и Възкресител.

— Сега пък какво има, тате?

— Сестрата на Побойника, а? Какво знаеш за онова семейство?

— Че какво им има?

— Не съм казал, че им има нещо. Питах какво знаеш за тях!

— Достатъчно, за да знам, че искам да се оженя за Слава. Достатъчно, за да знам, че Побойника ми е най-добрият приятел.

— Достатъчно, за да знаеш дали са Възкресители?

В магазина надвисна тишина. Боманц се втренчи в сина си. Стенсил отвърна на погледа му. Два пъти се канеше да проговори, но променяше намерението си. Във въздуха се събираше напрежение.

— Тате…

— Поне Бесанд мисли така. Стражата следи Побойника, а сега вече — и мен. Времето на кометата е, Стенс. Десетото преминаване. Бесанд надушва някакъв голям Възкресителски заговор. Той направо ми скапва живота. Вестта за Побойника ще го направи още по-лош!

Стенсил смукна слюнка през зъбите си. Въздъхна.

— Може би все пак е грешка, дето се прибрах тук. Няма да постигна нищо, ако се крия от Бесанд и се бия с теб!

— Не, Стенс — възрази Жасмин. — Баща ти няма да започне караница. Бо, ти няма да се караш с него! В никакъв случай!

— Ъхм… — Синът ми сгоден за Възкресителка? Той се извърна, пое си дълбоко дъх и тихо се укори. Скачаш на заключенията. На думи си по-лош и от Бесанд. — Сине, съжалявам. Той просто ми взима здравето! — и погледна към Жасмин.

Бесанд не беше единственият му мъчител.

— Благодаря, тате! Как върви проучването?

Жасмин се размърмори и размрънка.

Боманц обясни:

— Този разговор е налудничав. До един си задаваме въпроси, на които никой не отговаря!

— Дай ми малко пари, Бо! — обади се жена му.

— За какво са ти?

— Вие двамата и добър ден няма да си кажете, преди да се заемете с плановете. А аз най-добре да ида да пазарувам…

Антикварят я почака да изкаже обичайните си двусмислени забележки за Женския пазар, след което сви рамене и насипа монети в шепата й.

— Да се качим горе, Стенс!

— Тя е улегнала — отбеляза Стенсил, докато влизаха в таванската стаичка.

— Не бях забелязал.

— Ти също. Но къщата не се е променила.

Боманц запали лампата.

— Претъпкано както винаги — призна той и сграбчи тайното си копие. — Трябва да направя някое ново. Това се износва! — и разгъна картата си на малката масичка.

— Не си напреднал много, тате.

— Не мога да се отърва от Бесанд. — Той почука по шестата могила. — Ето тази. Само тя стои на пътя ми.

— Това ли е единственият възможен маршрут, тате? Не можеш ли да откриеш горните две? Или поне една. Така ще имаш шанс петдесет на петдесет да познаеш другите две.

— Аз не гадая и това не ти е игра на карти. Как ще раздадеш нова ръка, ако изиграеш неправилно предишната…

Стенсил си взе стол и се взря в картата. Почукваше по масата с пръсти. Боманц се притесни.

Отмина седмица. Семейството влезе в нов коловоз, свиквайки и да живее под увеличеното внимание на Наблюдателя.

Боманц чистеше оръжие от телекурските разкопки. Тъй де, съкровище. Беше си сериозна находка. Масов гроб, с оръжия и брони, запазени почти идеално. Стенсил влезе в магазина и антикварят вдигна глава.

— Тежка нощ, а?

— Не беше зле. Той е готов да се предаде. Намина само веднъж.

— Мен Фу или Бесанд?

— Мен Фу. Наблюдателят беше при мен поне половин дузина пъти.

Двамата работеха на смени. Мен Фу бе извинението им за пред хората.

Всъщност Боманц се надяваше да изтощи Бесанд преди завръщането на кометата. Но не се получаваше.

— Майка ти вече е приготвила закуската! — Той започна да събира раницата си.

— Почакай, тате. И аз ще дойда!

— Трябва да си починеш!

— Няма нищо. Копае ми се!

— Добре!

Нещо притесняваше момчето. Готов ли бе да заговори?

Така и не бяха разговаряли както трябва. Връзката им преди университета беше съставена главно от противопоставяне, като Стенс винаги изпадаше в защитна позиция… Изглеждаше пораснал през тези четири години, но хлапето още се таеше в него. Не беше готов да се изправи пред баща си като мъж пред мъж. И Боманц не остаря достатъчно, за да забрави, че Стенсил е малкото му момченце. Това израстване понякога така и не настъпва. Един ден синът поглежда към своя собствен син и се чуди какво е станало.