Глен Кук - Бялата роза

Под звездната си карта Боманц беше начертал втора, която описваше централното капище. Представляваше правоъгълник, разположен по оста север-юг, обкръжен и изпълнен с редици символи. Извън всеки ъгъл се намираше изображение на побит камък, който в Могилните земи представляваше висока дванадесет стъпки колона с нахлупена на нея бухалска глава с две лица. Едното гледаше навътре, другото — навън. Побитите камъни се явяваха ъгловите стражи на първата линия от заклинания, които пазеха Великата могила.

По протежение на страните, където се намираха постовете, малките кръгчета изобразяваха дървените колци-тотеми. Повечето вече бяха изгнили и паднали, а заклинанията им падаха заедно с тях. Вечната стража нямаше щатен магьосник, способен да ги възстанови или замени.

В рамките на самото капище имаше символи, подредени в три правоъгълника с намаляващ размер. Най-външният представляваше пехотата, вторият — рицарите, а третият — слоновете. Криптата на Властелина беше заобиколена от мъже, които са отдали живота си, за да го повалят в калта. Призраците представляваха междинната линия между старото зло и света, способен да си го припомни. Боманц не предвиждаше никаква трудност в промъкването покрай тях. По негово мнение те бяха там, за да обезкуражават обикновените грабители на гробове.

В рамките на трите правоъгълника Боманц беше нарисувал дракон, който е захапал опашката си. Легендата твърдеше, че великият дракон лежи свит около криптата, по-жив от Господарката или от Властелина, и докато вековете се точат, дреме в очакване на опит да се извика хванатото в капан зло.

Боманц не беше измислил начин да се справи с дракона, но пък и не изпитваше нужда от това. Възнамеряваше да се свърже с криптата, не да я отваря .

Проклятие! Само да можеше да спипа някой стар Пазителски амулет… Най-ранните Стражи бяха носили амулети, които им позволяваха да влизат в Могилните земи, за да се грижат за тях. Амулетите все още съществуваха, макар че вече не ги използваха. Бесанд носеше такъв например. Другите бяха пазени в тайна.

Бесанд. Този луд. Този садист!

Боманц смяташе Наблюдателя за свой най-близък познат — но в никакъв случай и за приятел. Не, не и приятел. Тъжен коментар за живота му! Най-близкият му човек бе онзи, който щеше да умре от радост, ако срещнеше възможност да го измъчва или да го обеси.

Какви бяха тези приказки за пенсия? Някой извън тази забравена от бога гора си беше спомнил за Могилните земи?

— Боманц! Смяташ ли да вечеряш?

Той промърмори възраженията си и нави картата.

Тази нощ дойде Сънят. Нещо примамливо го призова. Той беше млад отново, неженен, разхождаше се по алеята, която минаваше край къщата му. Една жена му махна. Коя беше тя? Не я познаваше. Но не го беше грижа. Обичаше я. Със смях на уста се затича към нея… Направо летеше, но вложеното усилие не го довеждаше по-близо до нея. На лицето й се изписа тъга. Тя започна да избледнява…

— Не си отивай! — повика я. — Моля те!

Но жената изчезна и заедно със себе си отнесе неговото слънце.

Всеобхватна беззвездна нощ погълна съня му. Той летеше през поляна в гората, невидим. Бавно, бавно, сребро се разля небрежно по дърветата. Голяма звезда с дълга сребърна опашка. Той я гледаше как расте, докато опашката й не затъмни небесата.

Тръпка на несигурност. Сянка на страх.

— Носи се право към мен!

Присви се и прикри лицето си с ръка. Сребърната топка изпълваше небесата. Женското лице…

— Бо! Престани! — нападна го отново Жасмин.

Той седна.

— Ъ-ъ? Какво?

— Крещеше. Същият кошмар ли?

Боманц се вслуша в бясното тупкане на сърцето си и въздъхна. Колко още щеше да продължава? Вече беше стар човек!

— Същият. По-силен този път.

Сънят се повтаряше на непредсказуеми интервали.

— Може би трябва да посетиш доктор съновидец?

— Тук ли? — той изсумтя отвратено. — И бездруго не ми трябва лечител съновидец!

— Така си е. Сигурно сънят е плод на виновната ти съвест. Гризе те, задето връщаш Стенсил от Веслоград.

— Аз не го връщам… Я заспивай!

За негово удивление тя се обърна на другата страна и поне веднъж се отказа да продължава безкрайния им спор.

Той се втренчи в мрака. Вече му беше много по-ясно — дори прекалено ясно и очевидно. Дали имаше смисъл, скрит зад предупреждението на съня — за ненамеса например?

Бавно, полека настроението му от началото на съня се възстанови. Това усещане, че го викат, че се намира само на една интуитивна крачка от копнежа на сърцето си… Чувстваше се добре. Напрежението му се оттече и той заспа с усмивка.