Глен Кук - Бялата роза

Бесанд и Боманц наблюдаваха как стражниците разчистват храсталаците от предвиденото за разкопките пространство. Антикварят внезапно изръмжа:

— Не го тъпчи, идиот! Спри го, Бесанд!

Наблюдателят поклати глава. Стражник с факла отстъпи назад от купчината храсти.

— Синко, отровният бръшлян не бива да се гори! Димът разпространява отровата!

Боманц се чешеше и се чудеше защо спътникът му проявява такъв здрав разум.

— Досърбява те само като си помислиш за това, а? — Бесанд изсумтя и махна с ръка — А ето го и другият ти сърбеж!

Антикварят видя съперника си Мен Фу да наблюдава от безопасно разстояние. Изръмжа:

— Никога не съм мразил когото и да е, но той просто ме изкушава! Няма морал, няма скрупули, няма съвест. Той е крадец и лъжец!

— Познавам го, Бо. Голям късмет за теб, че е така!

— Нека те питам нещо, Наблюдателю Бесанд! Как тъй не преследваш него по същия начин, по който притискаш мен? И какво искаш да кажеш с това, че съм късметлия?

— Той те обвини във възкресителски уклон. Не му дишам във врата, понеже сред многобройните му добродетели е и страхливостта. Не му стига смелост да разкопава забранените артефакти.

— А аз имам, така ли? Значи този малък боклук ме е обвинил? В сериозно престъпление? Ако не бях стар и побелял…

— Той ще си получи своето, Бо. А ти си смелчага. Просто не съм успявал да те хвана в крачка.

Боманц подбели очи.

— Ето, пак се започва. Прикритите обвинения…

— Не са чак толкова прикрити, приятелю. В теб има морална пропаст, нежелание да се приеме съществуването на злото, което смърди като разложен труп. Само се опитай и ще те хвана, Бо! Извратените са хитреци, но те винаги се издават сами!

В течение на няколко болезнени секунди антикварят си помисли, че светът се разпада под краката му. После осъзна, че стражникът просто хвърля въдицата. Наблюдателят беше наистина целеустремен рибар. Потресен, той се възпротиви:

— Писна ми от садизма ти. Ако наистина подозираш нещо, щеше да си увиснал върху мен като змия върху лайно. Законовите усложнения никога не са значели нищо особено за стражата. Вероятно ме лъжеш за Мен Фу — стига ти и думата на по-отвратителен мошеник от него, за да прибереш дори собствената си майка. Ти си болен, Бесанд! Знаеш ли какво? Разлагаш се! Точно тук! — Той почука слепоочието си. — Не можеш да общуваш без жестокост!

— Пак си насилваш късмета, Бо!

Боманц отстъпи и се предаде. Говореха страхът и гневът му, докато по свой странен начин Бесанд му показваше специалната си добронамереност.

Струваше му се, че в крайна сметка подобно отношение бе нужно за емоционалното здраве на Наблюдателя. Трябваше му поне един човек извън Стражата, когото да не тероризира. Някой, чийто имунитет да му се отплати като един вид потвърждение… Дали съм символ за хората, които защитава той? Боманц изсумтя. Това беше прекалено.

И тази история с пенсионирането. Дали не каза повече, отколкото чух? Дали просто си урежда дълговете, защото заминава? Може би все пак има усет за закононарушителите. Може би иска да се оттегли с последен голям удар?

Ами новият му заместник? Още едно чудовище, чийто поглед е незамъглен от воала, хвърлен върху очите на Бесанд? Може би човек, който ще се втурне като бик на корида? Пък и Побойника, вероятният Възкресител… Къде ли е неговото място?

— Какво има? — попита Бесанд. В гласа му прозвуча загриженост.

— Язвата се обажда — Боманц потри слепоочията си с надежда и главоболието да не се върне.

— Най-добре си забий маркерите. Че Мен Фу като нищо ще се нахвърли на находището ти!

— Аха! — Антикварят извади половин дузина колци от торбата си. На всеки беше окачено парче жълт плат. Заби ги. По обичай с тях обозначаваше правото си да копае в отбелязания по този начин парцел.

Мен Фу все пак можеше да извършва нощни грабежи, а Боманц нямаше законово право да се оплаче. Подобни „запазвания“ нямаха официален смисъл, бяха само лична маркировка. Копачите на антики налагаха собствени санкции.

Мен Фу беше наказван за всичко, освен за насилие. Нищо не бе в състояние да промени крадливите му навици.

— Ще ми се Стенсил да беше тук — отбеляза Боманц. — Той би могъл да поеме нощна смяна…

— Ще се озъбя на крадльото и ще му държи влага поне няколко дни. Чух, че Стенс се прибира у дома.

— Да, за лятото. Много се радваме. Не сме го виждали от четири години.

— Той е приятел на Побойника, нали?

Боманц се завъртя трескаво.

— Проклет да си! Никога не се отказваш, така ли?