Говореше тихо, с искрен гняв, без крясъците, проклятията и драматичните жестове, които придружаваха привичното му полугневно състояние.
— Добре де, Бо. Ще се откажа.
— Тъй ще е най-добре! Сериозно ти говоря. Няма да те оставя постоянно да му дишаш във врата цяло лято!
— Казах, че ще се откажа!
Гаргата свободно влизаше и излизаше от казармите на Стражата. На стените на щаба бяха окачени няколко дузини стари картини на Могилните земи. Той често ги изучаваше, докато чистеше, треперейки. Реакцията му не беше необичайна. Опитът на Властелина да избяга през Хвойноград разтърси империята на Господарката. Слуховете за зловещите му дела се раздуваха сами и през вековете, откакто Бялата роза го бе погребала, се бяха превърнали в китове на жестокостта.
Могилните земи оставаха спокойни. Онези, които стояха на стража, не бяха забелязали нищо необичайно. Моралът се възстановяваше, след като старото зло беше нанесло удара си.
Но то се таеше в очакване.
Щеше да чака, ако се наложи, дори цяла вечност. Не би могло да умре. Очевидната му последна надежда не съществуваше — Господарката също беше безсмъртна. Тя не би позволило нищо да отвори гроба на съпруга й.
Картините бяха запечатали прогресивен упадък. Най-последните датираха от времето скоро след възкресението на Господарката. Дори тогава Могилните земи са били в много по-добро състояние.
Понякога Гаргата отиваше в края на града, взираше се във Великата могила и клатеше глава.
Навремето амулети позволявали на Стражата спокойно да преминава през заклинанията, които иначе правеха Могилните земи смъртоносни. По този начин се извършвала поддръжката на областта. Само че амулетите бяха изчезнали и Стражата днес бе способна само да наблюдава и да чака.
Времето минаваше. Бавно — мрачно и с накуцване — Гаргата стана местен обитател. Говореше рядко, но често си разменяше опашати лъжи със съдържателя на „Синия Уили“ и двамата си разправяха преувеличени хвалби за кампанията в Защитника. Тогава в очите му бляскаха искри. Никой не се съмняваше, че е бил там, макар да описваше онези дни малко завоалирано.
Не си създаде истински приятели. Слуховете твърдяха, че от време на време играел по партия шах с Наблюдателя, полковник Сладкиш, на когото вършел и специални дребни услуги. И, разбира се, имаше го и редник Чудака, който обожаваше историите му и го съпровождаше на куцукащите му разходки. Според клюката Гаргата можел и да чете. Чудака също се надяваше да се научи.
Никой и никога, не се беше качвал на втория етаж на къщата му. Там посреднощ той полека разкриваше предателското гнездо на разврата, което времето и безчестието бяха променили до пълна неузнаваемост.
Бяха декодирани само части, повечето набързо надраскани на телекуре, основния език от епохата на Владичеството. Но отделни пасажи бяха на учикуре, местен диалект на телекурския. Имаше случаи когато, докато се мъчеше с откъсите, Гаргата се усмихваше мрачно. Вероятно беше единственият жив човек, способен да си проправи път през тези понякога откъслечни изречения.
— Ползата от класическото образование — мърмореше си с определен сарказъм.
А после се затваряше в себе си и се взираше в миналото. Предприемаше някоя от късните си нощни разходки, за да погребе отново събудените спомени. Миналото на всеки един е призрак, който не може да положиш в гроба. Смъртта е единственият начин да се избавиш от него.
Да, Гаргата определено се смяташе за занаятчия. За ковач. За оръжейник, който предпазливо изковава смъртоносен меч. Също като предшественика си в този дом, той бе посветил живота си в търсене на късчета познание.
Зимата беше поразителна. Първият сняг падна преждевременно след ранна и необичайно влажна есен. Валеше често и обилно, а пролетта дойде късно.
В горите на север от Могилните земи, населявани само от номадски племена, животът беше суров. Местните често се появяваха в града, за да разменят кожи за храна. Търговските представителства на Веслоград бяха във възторг.
Старите хора твърдяха, че зимата е вестител на още по-страшно зло. Но старците винаги смятат днешния климат за по-ужасен от вчерашния. Или пък за по-мек. Никога, никога не е същото…
Пукна пролет. Бързото топене превърна потоците в бушуващи реки. Величественият Трагик, който криволичеше на няма и половин дузина километра от Могилните земи, се разля далеч от руслото си. Поваляше десетки, стотици, хиляди дървета. Наводнението бе толкова забележително, че зяпачи от града идваха по хълмовете да го наблюдават.
Читать дальше