Глен Кук - Бялата роза

Както винаги — всяко чудо за три дни. Но Гаргата ходеше там всеки ден и Чудака го съпровождаше. Младежът все още беше в плен на мечтите, а Гаргата му угаждаше.

— Защо толкова се интересуваш от реката, Гарга?

— Не знам. Може би защото е величествен израз.

— На какво?

Гаргата махна неопределено с ръка.

— Толкова огромен. Толкова бурен. Виждаш ли какво нищожно значение имаме ние?

Бесни, повлекли съчки и цели дънери, кафявите води подяждаха хълма. По-спокойните разклонения го заобикаляха и се стичаха в горите отвъд.

Чудака кимна.

— Горе-долу така се чувствам, когато гледам към звездите.

— Да. Да! Но това е по-лично, по-близо до нас. Не е ли така?

— Предполагам… — в гласа на младежа се прокрадна озадаченост, присъща на неуката младост.

— Нека се връщаме. Наводнението премина най-високата си точка, но им нямам вяра на тези облаци, които се струпват.

Дъждът беше сериозна заплаха. Ако реката се вдигнеше още, хълмът щеше да се превърне в остров.

Чудака помогна на Гаргата да пресече заблатените части и да се изкачи по полумесеца на нисък хълм, който сдържаше наводнението да не навлезе в обработваемите земи. По-голямата част от тях се беше превърнала в езеро, достатъчно плитко, за да се върви из него, ако някой глупак се осмелеше. Под натежалото сиво небе Великата могила стърчеше мрачно, отразявайки се във водите като тъмна буца. Гаргата потрепери.

— Чудак! Той още е там…

Младежът се облегна на копието си, заинтригуван само защото и спътникът му се интересуваше. Лично той искаше да се махне от ръмежа.

— Властелинът, хлапе. Така и не успя да избяга. Чака. Чака и трупа още повече омраза към всичко живо!

Чудака погледна към Гаргата. Старецът беше скован от напрежение и му се стори изплашен.

— Ако се измъкне, горко му на света!

— Та нали Господарката го победи в Хвойноград?

— Тя го спря, но не го унищожи напълно. Това може би дори е невъзможно… Е, сигурно е възможно все пак. И той сигурно си има някое уязвимо място. Но ако Бялата роза не е успяла да го нарани…

— Розата не е била толкова силна, Гарга! Тя не е успяла да навреди дори на Покорените. И даже на техните подчинени. Способна е била единствено да ги окове и да ги погребе. Нужни бяха Господарката и Бунта…

— Бунта ли? Съмнявам се. Тя се справи сама…

Гаргата се разбърза, насилвайки крака си, и се приближи до брега на езерото. Продължаваше втренчено да гледа към Великата могила.

Чудака се боеше, че спътникът му е вманиачен по Могилните земи. Като Страж му беше задължение да се притеснява. Макар че Господарката бе изтребила Възкресителите още по времето на дядо му, капището все още притежаваше мрачно очарование. Наблюдател Сладкиша продължаваше да се страхува, че някой ще съживи това чудовище. Искаше му се да предупреди Гаргата, но не се сещаше как да се изрази любезно.

Вятърът набразди езерото. Към тях откъм Могилата се понесоха вълнички. И двамата потрепериха.

— Ще ми се времето най-сетне да се оправи — промърмори Гаргата. — Какво ще кажеш за по глътка чай?

— Става.

Пролетта си остана студена и влажна. Лятото настъпи късно, а есента пристигна рано. Когато великият Трагик най-сетне спадна, остави след себе си долина от кал, осеяна с останките от грамадни дървета. Руслото на реката се беше преместило на почти километър на запад.

Племената от горите продължаваха да продават кожи.

Понякога откритията стават случайно… Гаргата почти беше приключил с ремонта и в момента реставрираше един килер. Докато сваляше дървения прът за закачане на дрехи, го изтърва, той се удари в пода и се раздели на части.

Старецът коленичи и зяпна изумено, а сърцето му се разтупка. Пред него лежеше тънко руло бяла коприна… Много, много внимателно сглоби отново пръта и го качи на горния етаж.

Много, много внимателно отдели коприната и я разгъна. Стомахът му се сви мъчително.

Това беше карта на Могилните земи, направена от Боманц и допълнена с бележки кой Покорен къде лежи, къде се намират тотемите и защо, а също и със защитните заклинания. Бяха отбелязани и купища лобни места на подчинени на Покорените, които бяха влезли в земята заедно с началниците си. Доста претъпкана карта, така си беше. Повечето бележки бяха на телекуре.

Бяха отбелязани и погребалните капища извън самите Могилни земи. Повечето от обикновените жертви лежаха закопавани в масови гробове.

Битката разпали въображението на Гаргата. За миг той видя армиите на Властелина, които твърдо устояваха, жертвайки се до последния човек. Видя как редица след редица хората от ордата на Бялата роза отдаваха живота си, за да удържат злото в капана. Над главите им Великата комета се рееше в небесата — огромен огнен ятаган.