Глен Кук - Бялата роза

В Могилните земи нищо не растеше както трябва. Растителността бе хилава и спаружена. При все това на много места вече не личаха нито формите на могилите, нито побитите камъни и фетишите, които оковаваха Покорените.

Боманц бе прекарал целия си живот в определяне чия могила на кого принадлежи, кой лежи там и къде се намират всеки камък и знак. Главната му карта — коприненото му съкровище — беше почти завършена. Почти можеше да проследи лабиринта. Стигна толкова близо, че се съблазняваше да опита, преди да е напълно готов. Но не бе глупак. Смяташе да издои сладко млечице от най-черната вълчица и не смееше да допуска грешки. И бездруго Бесанд му висеше на едната ръка, а на другата — отровната дърта вещица. Но ако успееше… Ах, само да успееше! Ако осъществеше връзка и измъкнеше тайните… Нивото на човешкото познание щеше да нарасне драматично, а той — да стане най-могъщ сред живите магове. Славата му щеше да се носи по целия свят. Жасмин би притежавала всичко, което — съдейки по киселите й слова — бе пожертвала. Само да осъществеше връзка!

И щеше, проклет да е! Нито страхът, нито несигурността на годините можеха да го спрат сега. След няколко месеца и последният ключ ще бъде негов!

Боманц бе живял с лъжи толкова дълго, че често сам им вярваше. Дори в най-откровените си мигове никога не признаваше най-могъщия си мотив — интелектуалната си афера с Господарката. Именно Тя го беше заинтригувала от самото начало; Тя, с която се опитваше да осъществи контакт; Тя, която литературата безкрай възпяваше. От всички господари във Владичеството Тя беше най-загърната в тайни, най-плътно обкръжена с легенди и най-слабо подкрепена с исторически факти. Някои учени Я наричаха най-красивата живяла някога жена, като се кълняха, че само да Я зърнеш стигало да попаднеш под магията на невероятния Й чар. Други Я посочваха за истинската движеща сила на Владичеството. Малцина признаваха, че техните документи в действителност не са повече от романтични измислици. Други пък не признаваха нищо, но демонстративно украсяваха историите. Боманц бе попаднал в плен на словата им още като ученик.

Когато се прибра обратно на тавана си, той разгъна копринената карта. Денят му не беше напълно загубен. Откри неизвестен преди говорещ камък и определи кои заклинания заключва той. А попадна и на находище на телекурски войници. Това щеше да му купи агнешко и боб.

Погледна картата, сякаш самото му желание беше в състояние да му разкрие информацията, от която се нуждаеше.

Диаграмите бяха две. Горната представляваше звезда с пет върха, обхваната в малко по-голям кръг. Такава е била формата на Могилните земи, когато е започнал строежът. Звездата се намираше на един фатом 5 5 1 фатом е равен на 6 фута или 1.83 метра. — Б.пр. над околната почва, подкрепяна от варовикови стени. Кръгът представляваше външният ръб на ров, пръстта от който бе използвана да се построят могилите, звездата и пентаграмата в рамките й. Днес ровът се бе превърнал просто в заблатена земя. Предшествениците на Бесанд се бяха оказали неспособни да удържат напора на Природата.

В рамките на звездата се намираше пентаграма с височина още един фатом, начертана с върхове там, където се срещаха ъглите на лъчите. Тя също беше подкрепена от стена, вече отдавна срутена и обрасла с гъста растителност. В центъра на пентаграмата по оста север-юг бе разположена Великата могила, където спеше Властелина.

Над върховете на звездата на картата си — от горния край, в посока на часовниковата стрелка — Боманц бе надраскал нечетни номера от едно до девет. Всяко беше съпроводено от име: Ловеца на души, Видоменителя, Нощна сянка, Приносителя на бури, Костотрошача. Обитателите на петте външни могили бяха разкрити. Петте вътрешни пресечни точки носеха четни номера, като започваха от дясната долна основа на лъч, обърнат на север. На четири лежеше Оплаквача, на осем — Хромия. Гробовете на трима от Десетте, Които Били Покорени, си оставаха неизвестни.

— Кой ли е на проклетия номер шест? — промърмори Боманц. Удари с юмрук по масата. — По дяволите!

Вече четири години — и така и не се бе добрал до това име. Единствената оцеляла бариера пред намеренията му бе именно маската, скриваща личността на този Покорен. Всичко останало беше въпрос на технически познания, преодоляване на заклинания… и накрая — свързване с Великата в централната могила.

Магьосниците на Бялата роза бяха оставили томове, в които се пъчеха с приложението на изкуството си, но нямаше и думица за това къде лежи всяка от жертвите. Такава е човешката природа. Бесанд се хвалеше с рибите, които е хванал, и с примамката, която е използвал, но рядко измъкваше на бял свят сериозно доказателство за постиженията си.