Глен Кук - Бялата роза

— Вече не е новост!

— Един иде!

Това вече беше новост. И беше произнесено с чувство — нещо, на което ставах свидетел за пръв път. Веднъж-дваж ми се стори, че мяркам следа от движение, но не бях сигурен. Светлината на огъня често играе номера. Струпах още дърва.

Да, със сигурност забелязвах движение. Отвъд потока. Нещо с човешки силует приближаваше към мен. Бавно. Уморено. Придадох си престорено отегчен вид. Той се приближи още. На дясното му рамо бе преметнато седло, а в лявата ръка държеше одеяло. В другата стискаше дървена кутия, дълга близо седем стъпки и десетина сантиметра широка. Лакираната й повърхност сияеше на огъня. Интересно.

Когато пресече потока, забелязах и кучето — проскубан, крастав и като цяло мръснобял мелез с черен монокъл около едното око и няколко пръски от същия цвят по хълбоците. Куцаше, вдигнало едната си предна лапа. Огънят се отрази в очите му — бяха искрящо червени.

Мъжът беше над метър и осемдесет висок и около тридесетинагодишен. Движеше се пъргаво при все изтощението си. Имаше мускулесто тяло като на цирков борец. Изпокъсаната му риза разкриваше рамене и гърди, покрити с дантела от белези. Лицето му беше безизразно. Срещна погледа ми, докато приближаваше до огъня, но нито се усмихна, нито показа недружелюбни намерения.

Полазиха ме леки ледени тръпки. Изглеждаше ми корав, но не достатъчно, та да прекоси Равнината на страха сам.

Първата ми работа бе да печеля време. Мускуса трябваше да ме смени съвсем скоро. Огънят щеше да го накара да застане нащрек. Щеше да види непознатия, после да се прикрие и да вдигне Дупката по тревога.

— Здрасти — казах.

Новодошлият спря и се спогледа с помияра си. Кучето бавно тръгна напред, душейки въздуха и претърсвайки потъналите в мрак околности. Спря на десетина крачки, отърси се сякаш беше мокро и се пльосна по корем.

Странникът пристъпи точно до същото място.

— Свали си багажа — подканих го аз.

Той със замах смъкна седлото, пусна кутията и седна. Изглеждаше схванат. Трудно му беше да кръстоса краката си.

— Загубил си коня си ли?

Той кимна.

— Счупи си крак. На запад оттук, на приблизително десетина километра. Изгубих пътя.

През Равнината минават пътища. На някои им се носи славата на „безопасни“… поне от време на време са такива — според формула, известна само на местните обитатели. Но единствено отчаян човек или пълен глупак би тръгнал сам по някой от тях. Този тип не ми приличаше на идиот.

Кучето издаде мляскащ звук. Мъжът го почеса зад ушите.

— Накъде си се запътил?

— Наричат града Твърдината.

Това е име от легендите, пропагандното име за Дупката. Пресметливо изграден воал от фалшив блясък, като за войниците ни в далечните краища.

— И как се наричаш?

— Ловеца. Това тук е Псето Жабоубиец.

— Приятно ми е да се запознаем, Следач… Жабоубиец…

Кучето изсумтя. Ловеца обяви:

— Трябва да го наричаш с пълното му име — Псето Жабоубиец.

Успях да запазя самообладание само защото беше едър, мрачен и корав на вид мъжага.

— И каква е тая Твърдина? — попитах. — Досега не я бях чувал.

Той отклони пронизващите си, тъмни очи от кучето и се ухили.

— Аз пък бях чувал, че се намира недалеч от Знамението.

Два пъти за един ден? Това ден за повторения ли е, що ли? Не. Твърде малко вероятно е. Не ми харесваше и как изглежда този тип. Прекомерно ми напомняше за някогашния ни брат Гарвана. Лед и стомана. Надянах си озадаченото изражение. Дълго съм го репетирал.

— Знамението ли? Това също не ми звучи познато. Сигурно е на майната си на изток. Пък и за какъв дявол си тръгнал натам, а?

Той отново се усмихна. Кучето му отвори едното си око и ме огледа лукаво. Не ми вярваха — и двамата.

— Пренасям съобщения.

— Ясно.

— Най-вече един пакет. Адресиран за човек на име Знахаря.

Смукнах слюнка през зъбите си, като бавно оглеждах околния мрак. Кръгът от светлина се беше смалил, но броят на говорещите камъни — не. Чудех се къде са Едноокия и Гоблин.

— Това вече е име, което съм чувал — отбелязах. — Някакъв касапин, а?

Кучето отново ме погледна. Този път, реших, че ме гледа саркастично.

Едноокия излезе от тъмнината зад гърба на Ловеца с готов за мокрото дело меч. Проклятие, колко тихо се приближи само! Магия или не…

Издадох го с изненадата си. Ловеца и кучето му се извърнаха назад. И двамата се стреснаха да видят там човек. Псето се изправи и козината му настръхна. После то се отпусна отново на земята, като се изви така, че да държи под око и двама ни.