Глен Кук: Бялата роза

Брестака се завърна. Споделих с него:

— Камъкът твърди, че може да имаме и други посетители.

Сержантът вдигна вежди.

— Вие, с Мълчаливия, ли сте на следващите две дежурства?

— Аха.

— Внимавай. Гоблин, Едноок, елате насам!

Те скупчиха глави. После Брестака подбра четирима от младоците и тръгна на лов.

Когато ми дойде време за дежурство, се качих на повърхността. Не видях и следа от Брестака и хората му. Слънцето полека залязваше, говорящият камък беше изчезнал. Не се чуваше нито звук освен мърморенето на вятъра.

Мълчаливия седеше в сянката под риф от хилядолетен корал, огрян от слънчевите лъчи, които се процеждаха през кривите му клонки. Коралът представляваше сигурно прикритие. Малцина от обитателите на Равнината не се бояха от отровата му. А за стражата местната екзотика винаги е криела повече опасност, отколкото враговете ни.

Приведох се, гмурнах се под смъртоносните игли и се присъединих към Мълчаливия. Той е висок, слаб и застарява. Тъмните му очи изглеждат фокусирани върху мечтите, които са умрели. Стоварих оръжията си до него.

— Има ли нещо?

Той поклати глава в еднократно, разсеяно отрицание. Подредих подложките, които си бях донесъл. Коралът се гънеше около нас със стърчащите си двадесет стъпки клонки и разклонения. Не виждахме почти нищо, освен брода през потока, няколкото мъртви говорещи камъка и ходещите дървета на отсрещния склон. Едно от тях стоеше до ручея, потопило корена си във водата. Сякаш усетило вниманието ми, то започна да отстъпва бавно.

Видимата Равнина е гола. Обичайните пустинни издънки и сухи храсти, змии и гущери, скорпиони и паяци, диви кучета и земни катерици… е, срещат се, но рядко. Попадаш на тях обикновено в най-неудобния момент. С което се изчерпва животът в Равнината. Сблъскваш се с истинските й странности само когато е наистина неудобно . Лейтенанта се кълне, че ако човек се опита да се самоубие тук, може години наред да живее в мир, покой и пълна безопасност… Е, той обича да преувеличава.

Преобладаващите цветове са червено и кафеникаво, ръждиво, охра, кървавочервено и бургундската отсянка на варовиковите скали и канари. Тук-там се мярка и рядка ивичка оранжево. Коралите лежат, разпръснати на бели и розови рифове. Зеленина почти отсъства. И ходещите дървета, и бодливите храсти са обрасли в прашно сиво-зеленикаво, където зеленият оттенък се различава трудно. Говорещите камъни, живи и мъртви, са сиво-кафяви, напълно различни по цвят от всички други камъни в Равнината.

Заоблена сянка се понесе над дивите земи и се плъзна над скалите. Покриваше цели декари и беше твърде наситена, за да е сянка на облак.

— Вятърен кит?

Мълчаливия кимна.

Носеше се във високите слоеве между нас и слънцето, но не успях да го различа. Не бях виждал нито един от години. Последно май се случи, когато с Брестака пресичахме Равнината заедно с Шепота, по заповед на Господарката… Толкова отдавна ли беше? Времето сякаш летеше, но в това няма нищо забавно.

— Странни са водите под моста, приятелю мой. Странни са водите…

Той кимна, но не каза и дума. Нали си е Мълчалив.

Не беше говорил през всичките години, откакто го познавам. Нито през времето, докато е вървял с Отряда. Но и Едноокия, и предшествалия ме Хроникьор твърдяха, че е напълно способен да приказва. От събирани с години откъслеци добих твърдото убеждение, че в младостта си — още преди да се запише при нас — Мълчаливия е положил клетва никога повече да не проговори. Железен закон на Отряда е да не заничаш в живота, който другият е живял, преди да стане част от братството ни. Тъй че нямаше как да науча каквото и да е за обстоятелствата, принудили го към това.

Бях го виждал на ръба да си отвори устата, когато се ядоса или се развесели прекомерно, но винаги се опомня в последния момент. От много време насам братята са си създали навик да се опитват да го разговорят — карат го да наруши обета си, — но повечето изоставят бързо тези усилия. Мълчаливия има стотици начини да обезкуражи противника, например като напълни постелката му с кърлежи.

Сенките се удължаваха. Петната от мрак се разшириха. Накрая Мълчаливия се изправи, прекрачи ме и се върна при Дупката — тъмна гъвкава сянка, която разсича тъмнината. Странен човек е той. Не само че не говори, но и не разпространява слухове. Как да му намериш слабото място на такъв тип?

И все пак е един от най-старите ми и най-близки приятели. Как да го обясниш?