Глен Кук: Бялата роза

— Е, Знахар…

Гласът беше кух като на призрак. Сепнах се. През кораловия риф задрънча подигравателен смях. Един говорещ камък ми се бе стоварил на главата. Извърнах се леко. Стоеше невъзмутимо на пътеката, по която беше тръгнал Мълчаливия, висок дванадесет стъпки и грозен. Урод на рода си.

— Здрасти, камък!

След като се беше позабавлявал за моя сметка, сега ме пренебрегваше. Стърчеше безмълвен като камък. Ха-ха.

Говорещите камъни принципно са наши съюзници в Равнината. Следят за други външни нашественици, но ни съобщават за случващото се само когато това ги устройва.

— Какво става с Брестака? — попитах.

Никакъв отговор.

Магически ли бяха те? Предполагам, че не. Иначе не биха оцелели вътре в зануляването, което Глезанка излъчва. Но какво всъщност са тогава? Загадки. Като повечето странни създания наоколо.

— В Равнината има непознати.

— Знам, знам!

Започнаха да се появяват нощни твари. Петна луминесценция пърхаха и се въртяха в небесата. Вятърният кит, чиято сянка бях видял, се отдалечи достатъчно на изток, за да ми покаже блестящия си корем. Скоро щеше да се спусне, влачейки пипала, с който улавяше всичко, попаднало на пътя му. Надигна се вятър.

В ноздрите ме удариха вкиснали миризми. Въздухът пукаше и шепнеше, мърмореше и подсвиркваше в корала. Някъде по-отдалеч се разнесоха вятърните чанове на листата на Старото бащинско дърво.

То е уникално. Първо или последно от своя род, не знам точно. Издига там високия си близо седем метра и дебел три и половина ствол, стърчи до потока и внушава нещо като страхопочитание, а корените му са потънали дълбоко в географския център на Равнината. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия до един се опитваха да разкрият значението му. Не стигнаха до никъде. Малкото диви човешки племена в Равнината го боготворяха. Твърдяха, че се намира тук от зората на времето. Но то не вдъхва подобно усещане за вечност.

Луната изгря. Лежеше безразлична и бременна на хоризонта, но ми се стори, че виждам нещо да я пресича. Покорен? Или някоя от тварите в Равнината?

Откъм входа на Дупката се разнесоха пререкания. Простенах. Точно това ми липсваше! Гоблин и Едноокия. В течение на половин минута неблагодушно си пожелах да не се завърнат повече.

— Я престани! Не искам да чувам тези глупости!

Гоблин надникна иззад корала, ухили се и ме предизвика да предприема нещо. Изглеждаше отпочинал и възстановен. Едноокия попита:

— Писна ли ти, Знахар?

— До гуша ми дойде. Какво правите тук вие двамцата?

— Искахме да подишаме свеж въздух…

Той наклони глава и се втренчи в редицата на канарите. Така значи. Притесняваше се за Брестака.

— Ще се оправи — казах.

— Знам… — и Едноокия допълни. — Излъгах. Глезанка ни прати. Стори й се, че нещо мърда в западния край на заземяването.

— А?

— Не знам какво е било, Знахар! — и внезапно зае защитна позиция.

Беше наранен. Щеше да е наясно, ако не бе Глезанка. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ми отнемеха всички лечителски пособия. Изглеждаше безпомощен пред онова, за което е бил обучаван цял живот.

— И какво смятате да правите?

— Да запалим огън.

— Какво?!

Огънят ревеше. Едноокия толкова се амбицира, че насъбра достатъчно сухи дърва да обслужи половин легион. Пламъците се извисяваха все по-нагоре и нагоре в мрака, докато вече различавах какво става на петдесет метра отвъд потока. Последните ходещи дървета се бяха оттеглили. Вероятно са надушили приближаването на Едноокия.

С Гоблин примъкнаха половин паднало обикновено дърво. Оставяме ходещите на спокойствие, с изключение на тромчовците, които се препъват в собствените си корени. Не че им се случва често. Те не пътуват кой знае колко.

Двамата започнаха да спорят чий ред е да свърши работа. Пуснаха дървото.

— Изчезвай — каза Гоблин и след миг не остана и следа от тях. Озадачен, огледах мрака. Не видях и не чух нищо.

Открих, че ми е все по-трудно да остана буден. Заех се да чупя един клон, за да се занимавам с нещо. После усетих странно…

Спрях насред трошенето. Откога се събираха говорещите камъни? Преброих четиринадесет в контура на осветеното пространство, върху което хвърляха дълги, плътни сенки.

— Какво има? — попитах, а нервите ми бяха опънати до скъсване.

— В Равнината има непознати.

Проклети да бъдат с тяхното повторение. Настаних се близо до огъня и с гръб към него, като подмятах клечки през рамо и подхранвах пламъците. Осветеният кръг се разшири. Преброих още десет камъка. След известно време отбелязах: