Глен Кук - Бялата роза

Бесанд се разсмя.

— Съвсем скоро ще ти се махна от главата, и за добро. Местят ме — излизам в пенсия.

Боманц се облегна на тоягата си и огледа войника от Стражата. Лъхащата от него болка се усещаше почти физически, досущ кисела смрад.

— Наистина ли? Съжалявам!

— Обзалагам се! Заместникът ми може да е достатъчно хитър, за да те спипа!

— О, стига вече! Искаш ли да знаеш с какво се занимавам? Пресмятам къде са паднали телекурските рицари. Побойника иска по-шарена стока. Това е най-доброто, което мога да измъкна. Като изключим възможността да вляза в Могилните земи, за да имаш повод да ме обесиш. Я ми подай пръчката!

Бесанд му даде божествената пръчка.

— Грабим гробове, а? Побойника ли ти го предложи?

Ледени иглички полазиха по гърба на Боманц. Това не беше просто обикновен въпрос.

— Постоянно ли трябва да се занимаваме с едно и също? Не се ли познаваме от дълго време, та да минем без обикалянето около темата?

— Да, но на мен ми е забавно, Бо! — и стражникът тръгна след него към една обрасла могилка. — Това е ужасно, толкова е запуснато! Не бива да продължава повече така. Не, хората ми са достатъчно, но парите не достигат… Все ще трябва да поразчистим обаче!

— Можеш ли да се захванеш веднага? Точно тук ще искам да копая, струва ми се. Отровен бръшлян!

— О, ’пай се от отровния бръшлян, Бо! — изсумтя Бесанд. Всяко лято антикварят с проклятия си проправяше път през гъстата най-разнообразна флора на мястото. — А що се отнася до Побойника…

— Хората, с които работя, не нарушават закона. Това ми е правилото от време оно. Та вече не ме и безпокоят такива типове.

— Странно, но приемливо!

Пръчката на Боманц трепна.

— Проклет да съм, ако не съм застанал тъкмо насред битката. Право в средата!

— Сигурен ли си?

— Виж я как подскача. Вероятно са ги погребали в една голяма дупка.

— Та за Побойника…

— Какво за него, мътните го взели? Ако искаш да го бесиш, давай. Просто ми отпусни време да си намеря някой друг, който може да се оправя също тъй добре с бизнеса ми.

— Не искам да беся никого, Бо! Просто ти отправям приятелско предупреждение. От Веслоград се носят слухове, че той може да е Възкресител.

Боманц изтърва пръчката си и зина за въздух.

— Сериозно? Възкресител?

Наблюдателят настойчиво се втренчи в него.

— Просто слух. Всякакви ги чувам, но реших, че може да ти е от полза да го знаеш. Близки сме толкова, колкото е възможно да се сближат двамина тук!

Боманц прие маслиновото клонче.

— Аха. Честно казано, никога не е изтървал и думица. Брей! Сериозен товар ми мяташ на плещите… — Товар, който изискваше сериозно обмисляне. — Не казвай на никого какво съм намерил. Онзи крадец Мен Фу…

Бесанд отново се разсмя. Дъхът му вонеше на сяра.

— Наслаждаваш се на работата си, нали? Тъй де, да преследваш хора, които не смеят да ти отвърнат!

— По-полека, Бо! Мога да те привикам за разпит! — Стражникът се обърна и отстъпи встрани.

Антикварят изсумтя откъм гърба му. Разбира се, че Наблюдателят се наслаждаваше на работата си — тя му позволяваше да си играе на диктатор. Можеше да причини каквото си поиска и на когото си поиска, без да му се наложи да дава обяснения.

Щом веднъж Властелина и подвластните му паднали и били погребани в могилите си зад бариерите, издигнати от най-сръчните магьосници от онова време, Бялата роза постановила Вечната стража да поеме задълженията си. Стражата не се подчинявала никому и била натоварена със задачата да възпре опитите за възкресяване на неумрялото зло под могилите. Бялата роза добре разбирала човешката природа. Винаги ще се намерят хора, които да открият печалбата в използването или следването на Властелина. Винаги ще има следовници на злото, които копнеят любимецът им да бъде освободен.

Възкресителите се появили още преди тревата да порасне по могилите.

Но Побойника да е Възкресител? Боманц се замисли. Нямам ли си достатъчно проблеми? Бесанд направо ще си вдигне лагер на гърба ми!

Антикварят не се интересуваше от съживяването на древните зли сили. Искаше просто да установи връзка с някой от тях, тъй че да хвърли светлина върху определени древни загадки.

Междувременно Бесанд беше изчезнал от погледа му. Щеше да крачи тежко по целия път обратно до щаба си. Все щеше да остане време за няколко забранени наблюдения. Боманц пренастрои теодолита си.

Могилните земи не носеха отпечатъка на великото зло, а само на запуснатост. Четиристотин години растения и климат бяха преоформяли някога забележителната наземна архитектура. Могилите и мистичните пейзажи почти бяха удавени в покриващите ги храсти. Вечната стража отдавна не считаше за важно да поддържа както трябва околностите. Наблюдател Бесанд водеше обречена битка със самото време.