Глен Кук: Бялата роза

По това време щабът беше разположен в Могилните земи. Безброй цивилни се навъртаха в района и Гаргата се смеси с тях. Когато започнаха да прехвърлят отряди и батальони отвън, той вече беше част от местния пейзаж.

Миеше чинии, чистеше коне, ринеше конюшни, пренасяше съобщения, бършеше подове, белеше зеленчуци… Захващаше се с всяка работа, с която можеше да изкара поне няколко монети. Беше висок, тих, мрачен и кисел тип. Не градеше особени приятелства, но и не печелеше страшни врагове. Твърде рядко общуваше с хората.

След няколко месеца помоли за разрешение да се засели в една порутена къща. Другите страняха от нея, понеже навремето принадлежала на магьосник от Веслоград. Позволиха му. Когато разполагаше с време и материали, той ремонтираше сградата. И също като магьосника преди него преследваше мисия, която го беше отвела на север.

Десет, дванадесет, четиринадесет часа дневно Гаргата се трудеше в града, а после се прибираше вкъщи и работеше още няколко часа. Хората се чудеха кога ли си почива.

Ако имаше нещо, което отблъскваше от него, това бе отказът му напълно да влезе в ролята си. Повечето работници на дъното на обществената стълбица се срещаха с доста неприятни преживявания. Гаргата не беше склонен да се примири с това. Посегнеха ли му, очите му ставаха ледени като заскрежена стомана. Само един човек продължи да го притиска, когато на лицето му се бе изписало това изражение. Гаргата го преби с жестока, безмилостна ефикасност.

Никой не подозираше, че той води двойствен живот. Извън дома си беше Гаргата бачкатор, нищо повече. Беше се въплътил в ролята до мозъка на костите си. У дома — през по-нормалните часове — си беше Гаргата реставратор и градеше нов дом от старата руина. Само през късната нощ, когато всички освен нощния патрул спяха, се превръщаше в Гаргата с мисия.

В стената на кухнята на магьосника Гаргата реставратор откри съкровище. Качи го на горния етаж, където Гаргата с мисия излизаше от дълбините.

На листче хартия с треперещ почерк бяха изписани дузина думи. Ключ за код.

Това изпито, мрачно лице отдавна не бе озарявано от усмивка, но сега ледът се разпука. В тъмните очи блеснаха искрици. Пръстите запалиха лампата. Гаргата седна и в течение на час се взираше в нищото. После, все още усмихнат, слезе обратно долу и изчезна в нощта. Вдигаше ръка в любезен поздрав всеки път, щом срещнеше нощния патрул.

Вече го познаваха добре. Никой не се замисляше за правото му да куцука наоколо и да гледа как съзвездията се въртят.

Прибра се у дома, когато нервите му се успокоиха. Нямаше да спи тази нощ. Разпръсна намерените документи, зае се да ги изучава; да дешифрира, да превежда и да пише писмо история, което нямаше да стигне крайната си цел в течение на дълги години.

Едноокия намина да ми каже, че Глезанка се кани да привика Въжаря и куриера.

— Има направо смазан вид, Знахар. Наглеждаш ли я?

— Наглеждам я и я съветвам, но тя не ме слуша. Какво мога да направя?

— Остават ни още двадесет и няколко години до завръщането на кометата. Няма смисъл да се преуморява до смърт, не е ли така?

— Ти й го кажи. На мен просто ми отвръща, че цялата работа трябва бъде уредена много преди кометата да се върне отново насам. Според нея направо се надбягваме с времето!

Тя наистина го вярва. Но ние, останалите, просто не сме в състояние да прихванем от огъня й. Както сме изолирани в Равнината на страха и отрязани от света, битката с Господарката понякога губи значението си за нас. Самата Равнина твърде често ни идва в повече.

Хванах се, че успявам да надбягам Едноокия. Това преждевременно „погребение“ не е добре за него. Лишен от магическите си уменията, губи и физическата си сила. Възрастта започваше да му личи. Оставих го да ме догони.

— Добре ли си прекарахте с Гоблин?

Така и не можа да избере да сумти ли презрително, или да се зъби.

— Пак те е спипал, а?

Тяхната битка датира от началото на света. Едноокия подема двубоите им. Гоблин обикновено ги приключва.

Той изръмжа нещо.

— Какво?

— Ехо! — провикна се някой. — Всички горе! Тревога! Тревога!

Едноокия плю.

— Два пъти в един и същи ден? Какво, по дяволите…?

Знаех какво има предвид. Не бяхме имали и двадесет тревоги за последните две години тук. А сега две за един ден? Невероятно!

Затичах се обратно да си взема лъка.

Този път излязохме навън с по-малко дрънчене. Брестака беше показал болезнено очевидно недоволството си в няколко лични разговора насаме.