Глен Кук: Бялата роза

— Искаш нов товар, така ли? Вече? Направо ми измете хамбара!

Оплакването остана недоизказано, но се подразбираше: за Боманц това означаваше да се потруди върху презареждането. Време, загубено за проучванията му.

— Владичеството е на мода тази година. Спри да се цупиш, Бо! Това си е дар от Боговете. Нищо чудно догодина пазарът да умре като Покорените.

— Те не са… Може би просто остарявам, Побойнико! Вече не се наслаждавам на скандалите с Бесанд. По дяволите! Преди десет години сам тръгвах да ги търся. Хубавата караница прогонва отегчението. Пък и ровичкането в пръстта ме смазва. Направо съм изтощен. Просто искам да си седя на верандата и да гледам как животът се ниже покрай мен…

Докато редеше безсмислици, Боманц извади най-хубавите си антични мечове, парчета от брони, войнишки амулети и почти идеално запазен щит. Кутия върхове за стрели с гравирани на тях рози. Комплект алебарди с широки остриета — толкова древни, че върховете бяха монтирани на подновени дръжки.

— Мога да ти пратя хора. Само им покажи къде да копаят. Ще ти платя комисионна. Ти няма нужда да правиш нищо. Това е страхотна брадва, Бо! Телекуре, а? Спокойно ще продам цял кораб телекурски оръжия!

— Всъщност е учи-теле… — Язвата пак го прободе. — Не, никакви помощници!

Само това му трябваше — глутница млади горещи глави, които да надничат през рамото му, докато си прави полевите изчисления.

— Просто предложих!

— Съжалявам. Не ми обръщай внимание! Жасмин пак ме сдъвка тази заран.

Побойника предпазливо се поинтересува:

— Намери ли нещо, свързано с Покорените?

С упражнявана с десетилетия лекота Боманц се взе в ръце и прикри ужаса си.

— Покорените ли? Да не съм глупак?! Не бих докоснал нищо тяхно дори ако мога да го прекарам покрай Наблюдателя!

Побойника се усмихна заговорнически.

— Разбира се. Не искаме да се пречкаме на Вечната стража. При все това… Има един човек във Веслоград, готов да плати добри пари за вещ, която може да бъде приписана на някой от Покорените. И би продал и душата си за нещо, принадлежало на Господарката. Направо е влюбен в нея!

— С това е била известна!

Боманц избегна погледа на младежа. Колко му е разкрил Стенс? Дали пък не е някой от подмолните подходи на Бесанд? Колкото повече остаряваше, толкова по-малко удоволствие му доставяше играта. Нервите му не издържаха на този двойнствен живот. Съблазняваше се да си признае ей тъй, за свое облекчение.

Не, проклятие! Беше инвестирал прекалено много. Тридесет и седем години. Разкопки и писане непрестанно. Промъкване и преструвки. Най-долна бедност. Не. Не можеше да се предаде. Не сега. Не и когато беше толкова близо! Призна си… отчасти:

— И аз я обичам — по свой собствен начин. Но здравият разум не ме е напуснал! Честно ти казвам, ще вдигна Бесанд по тревога, ако открия нещо. Толкова силно ще се развикам, че ще ме чуеш чак във Веслоград!

— Добре. Както кажеш! — Побойника се ухили. — Да минем на темата! — и той извади кожена торбичка. — Писма от Стенсил.

Боманц сграбчи кесията.

— Не ми е писал от последния път, когато ти беше тук!

— Нещо против да започна да товаря, Бо?

— Ами добре. Давай! — старецът безучастно извади от кутията настоящия си инвентарен списък. — Отбележи всичко, което ще вземеш!

Побойника се разсмя весело.

— Този път взимам всичко, Бо! Просто ми кажи цената!

— Всичко ли? Та поне половината е боклук!

— Казах ти, че Владичеството е на мода!

— Виждал ли си се със Стенс? Как е той?

Вече беше прочел първото писмо до половината. Синът му нямаше нищо съществено за казване. Всекидневни дреболии пълнеха писанията му. Скучни редове, нахвърлени до родителите от син, неспособен да прескочи вечната бездна.

— В отвратително добро здраве е. Отегчен е от университета. Чети нататък. Чака те изненада!

— Побойника беше тук — подметна Боманц, пристъпвайки ухилено от крак на крак.

— Този крадец? — озъби се Жасмин. — Нали не си забравил да си поискаш парите?

Дебелото й, увиснало лице бе застинало в гримаса на вечно неодобрение. Устата й се отваряше само по този повод.

— Донесе писма от Стенс. Ето! — и докато й подаваше кесията, не можа да се сдържи: — Момчето се прибира вкъщи.

— Вкъщи ли? Че как тъй? Нали си има работа в университета?

— Взима си едногодишната почивка. Идва за лятото.

— Защо?

— Да се види с нас. Да помогне в магазина. Да се измъкне оттам, за да довърши дисертацията си…

Жасмин се размърмори. Не прочете писмата. Не беше простила на сина си, задето споделя интереса на баща си към Владичеството.