Глен Кук: Бялата роза

Вероятно се задаваше интересен следобед, след като щяха да докладват и този тип тук, и Въжаря. Притиснах загадъчния пакет към гърдите си и казах на Брестака:

— Ще ида да погледна какво е това!

Кой ли би могъл да ми го праща? Не познавах никого извън Равнината. Е, освен… Но Тя не би внедрила писмо в нелегалната организация. Или би се осмелила и на това?

Прониза ме страх. Беше минало известно време, а Господарката обеща да поддържа връзка…

Говорещият камък, който ни предупреди за куриера, все още стоеше като посаден до пътеката. Когато го подминах, се обади:

— В Равнината има непознати, Знахар!

Спрях като закован.

— Какво? Още ли?

Както и подхождаше на ролята му, той не ми отвърна.

Никога няма да разбера тези стари камъни. Дявол ги взел! Все още се питам защо всъщност са на наша страна. Мразят безрезервно външните хора — всеки поотделно и всички поравно. Не разбирам нито тях, нито всичко друго в този странен свят тук.

Влязох в покоите си, свалих тетивата на лъка и го оставих облегнат на пръстената стена. Настаних се на работната си маса и отворих пакета. Почеркът не ми беше познат. Нямаше и подпис в края на посланието. Започнах да чета.

Жената пак му се зъбеше. Боманц масажира слепоочията си. Пулсирането не отслабна. Прикри очите си.

— Саита, сайта, сута — промърмори, изричайки сричките с гняв и съскане.

И прехапа езика си. Човек не прави заклинания на собствената си жена! Трябва да понася с достойнство последствията на младежката глупост. Ах, колко съблазнително беше обаче! Какво предизвикателство!

Достатъчно, глупако! Гледай си проклетата карта.

Нито Жасмин, нито главоболието мирясаха.

— Всички дяволи в Ада! — Той изблъска тежестите от ъглите на картата и нави нежната коприна около тънката стъклена пръчка. Пъхна я в дръжката на фалшиво древно копие, направо изтъркана от употреба. Промърмори:

— Бесанд би го забелязал начаса!

Стисна зъби, когато язвата го захапа здраво. Колкото повече наближаваше краят, толкова по-голяма ставаше опасността от разкриването му. Нервите му бяха изпънати. Ужасяваше се да не се пречупи пред последното препятствие, страхът да не го погълне и да не е изживял живота си напразно.

Тридесет и седем години в сянката на секирата на военачалника бяха доста време.

— Жасмин! — промърмори той. — И наречи свинята Красавица… — Отвори със замах завесата на вратата и се провикна през стълбите: — Сега пък какво има?

Неизменното: мрънкане, несвързано с корените на недоволството й. Прекъсваше изследванията му в отплата за онова, което според нея беше отклонило живота им от светлото бъдеще.

Той би могъл да стане влиятелен човек във Веслоград, да й осигури голяма къща, претъпкана с почтителни слуги, да я облече от глава до пети в златоткани платове… Можеше да я тъпче с месо на всяко хранене, докато от тлъстина вече не е в състояние да направи и крачка. А вместо това предпочете живота на учения. Скри името и професията си и я завлече в това мрачно, обладано от призраци свърталище в Старата гора. Не й беше осигурил нищо друго освен нищета, ледени зими и подигравките на Вечната стража.

Боманц се затътри по тясното, скърцащо и опасно стълбище. Прокле жената и плю на пода. Накрая пъхна сребро в подобната й на рачешка щипка длан и я отпрати с молба поне веднъж вечерята да бъде свястно ястие. Подигравки ли?! , помисли си. Ще ти дам аз едни подигравки, дърта гарга такава! Ще те накарам да разбереш какво е да живееш с вечно мрънкаща, ужасна дърта торба банални, малоумни мечти…

— Я се спри, Боманц! — промърмори на себе си. — Жасмин е майка на сина ти. Отдай й дължимото. Тя не те е предала!

Друго да не беше, но все още споделяха надеждата, въплътена в картата върху коприната. Така е, беше й трудно да чака, без да знае колко е напреднал — наясно само, че почти четири десетилетия са изминали, без да донесат видим резултат.

Звънчето на вратата на магазина издрънча. Боманц си наложи маската на любезен продавач. Закрачи напред — дебел, плешив дребосък с прошарени от сини вени ръце, скръстени на гърдите.

— Побойнико! — той се поклони лекичко. — Не те очаквах толкова скоро!

Побойника беше търговец от Веслоград, приятел на сина на Боманц — Стенсил. Държеше се открито и добросърдечно — поведение, в което магьосникът откриваше себе си на по-млади години.

— Нямах намерение да се връщам чак толкова скоро, Бо. Но антиките са последен писък на модата. Изобщо да не повярваш!