Глен Кук: Бялата роза

— Добре ли си?

— Улучиха ме със стрела… — и потри хълбока си. — Повърхностна рана.

Зад гърба му Гоблин изписука:

— За малко да ни хванат. Преследваха ни! Цял месец не можахме да ги отърсим от гърба си!

— Я най-добре влизай в Дупката — казах на Едноокия.

— Не е инфектирана. Почистих я.

— Въпреки това искам да хвърля едно око!

Той ми беше асистент откакто се заех да лекувам Отряда. Разбираше си от работата. Но здравето му все пак бе моя отговорност.

— Те ни причакваха, Знахар…

Глезанка беше изчезнала от входа на тунела към вътрешностите на подземната ни крепост. Слънцето все още кървеше на източния хоризонт, наследство от преминаващите бури на промяната. Нещо огромно прекоси диска му. Въздушен кит?

— Засада, а? — погледнах през рамо към патрула.

— Не дебнеха точно нас. Просто бяха пратени да охраняват…

Патрулът ни имаше двойна мисия: от една страна, трябваше да се свърже със симпатизантите ни в Щавача и да открие дали хората на Господарката са излезли живи от дългата дупка; а от друга, да нападне гарнизона там, за да докаже, че можем да навредим на империя, разтеглила се на половин свят. Когато подминахме говорещия камък, той каза:

— В Равнината има непознати, Знахар!

Защо все на мен ми се случват такива работи? Големите камъни ми говореха по-често отколкото на който и да е друг.

Двукратно предупреждение? Този път му обърнах внимание. Когато един говорещ камък се повтори, значи смята съобщението си за жизненоважно.

— Дали са онези, които вървят по петите ви? — попитах Едноокия.

Той вдигна рамене.

— Няма да се предадат!

— Какво става навън?

Скрит в Равнината, все едно бях погребан жив.

Изражението на чернокожия магьосник остана неразгадаемо.

— Въжаря ще ти разкаже.

— Въжаря ли? Онзи тип, дето го доведохте с вас?

Бях чувал това име, но не го познавах лично. Знам само, че беше от най-добрите ни информатори.

— Аха.

— И новините не са добри?

— Така си е.

Пъхнахме се в тунела, който водеше надолу към бърлогата ни — смърдяща, ронеща се, влажна и тясна като заешка дупка крепост. Противна е на вид, но е сърцето и душата на Бунта на Новата Бяла роза. Новата надежда , както я наричаха сред поробените народи. Ние, които живеехме тук, назоваваме свърталището Майтапчийската дупка. Отвратителна е като всяка обитавана от плъхове тъмница, само дето човек може да се измъкне от нея. Стига да няма нищо против да попадне в свят, където цялата мощ на една империя е готова да се стовари върху му.

Въжаря беше нашите очи и уши в Щавача. Имаше връзки навсякъде. Съпротивата му срещу Господарката е започнала още преди десетилетия. Той е от малцината, избегнали мъстта Й в Чара, където Тя разби стария Бунт. В по-голямата си част отговорност за това носеше Отрядът. В онези дни ние бяхме силната Й дясна ръка. Насочихме враговете Й в капана.

Четвърт милион души измряха в Чара. Никога не е имало сблъсък тъй тежък или тъй суров, нито с толкова окончателен изход. Дори кървавият провал на Властелина в Старата гора беше погълнал само наполовина на този брой животи.

Съдбата ни приканваше да сменим страната, щом не остана никой, който да ни помогне в битката…

Раната на Едноокия беше чиста точно както заяви и той. Пуснах го да си ходи и се запътих към покоите си. Както се твърдеше, Глезанка искала патрулът да си почине, преди да приеме доклада му. Потреперих от лошо предчувствие. Боях се да чуя преживелиците им.

Уморен старец. Такъв съм аз. Къде бяха изчезнали предишният плам, целеустременост, амбиция? Навремето сънувах сънища — мечти, които днес бяха напълно забравени. В дните, когато съм тъжен, отърсвам праха им, носталгично ги разгръщам и от висотата на възрастта си се чудя на наивността на младежа, който ги е сънувал.

Старостта е заразила и покоите ми. Великият ми проект. Четиридесет килограма древни ръкописи, иззети от генерал Шепота, когато служехме на Господарката, а тя — на Бунта. Предполага се, че съдържат ключа към победата над Господарката и Покорените. В мен са вече шеста година. И за това време не открих в тях нищичко. Страхотен провал. Потискащ. Напоследък все по-често просто прелиствам документите, след което се завръщам към тези Анали.

От бягството ни от Хвойноград насам те са по-скоро личен дневник. Останките от Отряда не се замесват в кой знае какви важни събития. А що се отнася до новините от външния свят, те са толкова оскъдни и несъстоятелни, че рядко си давам труда да ги записвам. Нещо повече, откакто победи съпруга си в Хвойноград, Господарката сякаш е потънала в бездействие повече и от нас, управлява по инерция.