Глен Кук: Бялата роза

Мълчаливия вдигна ръка и нежно ме стисна за рамото. Беше единственият жест на съчувствие, на който можех да се надявам.

Стражата също поднасяше последните си почитания. Постепенно започваха да се опомнят и скоро щяха да се замислят за задълженията си… Като например да питат Господарката какво трябва да правят оттук нататък. В определен смисъл вече бяха безработни.

Да, но те не знаеха, че повелителката им е била обезоръжена. Молех се и да не научат, защото възнамерявах да я използвам като пропуск за излизане оттук.

Боях се от онова, което може да се случи, ако загубата й се разчуеше сред народа. В голям мащаб щяха да последват цивилни войни, които да разкъсат света. А в малък — несъмнено щеше да има опити за покушение над нея.

Някой ден все някой щеше да заподозре случилото се. Просто исках да запазя тайната, докато наберем достатъчна преднина по пътя си към границите на империята.

Мълчаливия отново ме стисна за ръката — искаше да си тръгваме вече.

— Само минутка! — казах му.

Извадих меча си и отдадох чест на мъртвите ни братя, като повторих древното заклинание за раздяла. След това го последвах натам, където ни очакваха останалите.

Групата на Мълчаливия щеше да язди с нас известно време — или поне така ми се искаше.

Пътищата ни щяха да се разделят чак когато се почувстваме в безопасност от Стражата. Не очаквах с нетърпение този момент, макар да беше неизбежен. Как да задържа две жени като Глезанка и Господарката в една група, след като нямаше пряка заплаха за оцеляването ни?

Метнах се на седлото, кълнейки повредения си пулсиращ глезен. Господарката ме погледна с неприязън.

— Е — заявих, — поне показваш някакъв дух!

— Да не ме отвличаш?

— Наистина ли искаш да останеш насаме със своите хора? Като не разполагаш с нищо по-добро от нож, с който да налагаш заповедите си?! — след което се усмихнах пресилено. — Имаме среща, нали не си забравила? Вечеря в Градините в Опал…

Само за миг забелязах искрица лукавство зад маската на отчаянието й. Беше като отражение от онзи миг край огнището, когато се сближихме. После тъгата й се завърна.

Приведох се по-близо, разтреперан от мисълта. Прошепнах:

— Освен това ми трябва помощта ти, за да изнеса Аналите от Кулата…

Не бях казал на никого, че още не разполагам със старите томове.

Отчаянието и се разсея.

— Вечеря ли? Това покана ли е?

Тази вещица можеше да обещава много, дори и само с тона и изражението си.

Изхъхрих:

— В Градините, да!

Дадох приетия от време оно сигнал. Хагоп потегли напред, а след него Гоблин и Едноокия се дърлеха както винаги. Следваше ги Мъргън, понесъл знамето, а след него яздехме ние с Господарката. Зад гърба ни следваха останалите, с товарните животни. Мълчаливия и Глезанка бяха най-отзад, на почтително разстояние от нас с Господарката.

Когато насочих жребеца си напред, погледнах през рамо. Гарвана стоеше, облегнат на патерицата си и изглеждаше по-самотен и изоставен, отколкото е редно. Чудака все още се опитваше да му обясни нещата. Това хлапе ги беше схванало с лекота. Предполагам, че и Гарвана щеше да ги разбере, щом веднъж преодолее шока от това, че не всичко се върши по неговия начин, а и старият Знахар изпълнява блъфа си, ако се наложи.

— Съжалявам! — промърморих към него, макар да не бях сигурен защо точно.

След това се обърнах към гората и повече не погледнах назад.

Имам чувството, че скоро и самият той ще потегли на път. Ако Глезанка наистина означаваше за него толкова много, колкото му се искаше да мислим.

Тази нощ за първи път от кой знае колко време небето на север беше напълно ясно. Великата комета осветяваше пътя ни. Сега и тук знаеха онова, което останалата част от империята беше научила преди седмици.

Кометата вече избледняваше — решителният час бе отминал, а светът очакваше в страх новините, на които тя бе вестител.

Далеч на север, три дни по-късно, в мрака на безлунната нощ.

Накуцвайки, от Великата гора излезе трикрако чудовище, което приседна на задни лапи върху останките от Могилните земи и порови пръстта със здравата си предна лапа. Синът на дървото метна по него миниатюрна буря на промяната. Чудовището побягна.

Но щеше да се връща и следващата нощ, и по-следващата, и още по-следващата…

Езикът, говорен по времето на разцвета на Владичеството. — Б.пр.

Другото название на радиестезичния прът за откриване на вода и скрити съкровища. — Б.пр.