Глен Кук - Бялата роза

Зад нас се разпищяха хора и задрънчаха оръжия. Но Стражата не остана изненадана като мен. Здраво удържаха позициите си, а от килимчетата си Покорени ги подкрепяха, сипейки облак смъртоносни магии. Псето Жабоубиец беше в центъра на вниманието им.

Брестака, Лейтенанта и Мълчаливия се хвърлиха върху Властелина в секундата, щом вятърният кит го пусна. Беше все едно да се сбият с тигър — той метна Брестака на трийсет стъпки и ясно чух изпукването, когато счупи гръбнака на Лейтенанта. Мълчаливия отскочи встрани. Забих нова стрела в жертвата ни и той се олюля, но не падна. Замаян, този път се насочи към нас с Господарката.

Ловеца го пресрещна на половината път. Остави сина на дървото встрани, сграбчи Властелина си и се започна ръкопашен бой от епичен мащаб. Двамата виеха като измъчвани в Ада души.

Исках да се втурна и да се погрижа за Брестака и Лейтенанта, но Господарката ми махна да стоя на място. Погледът Й се рееше в друга посока — очакваше да се случи още нещо.

Грандиозен писък разтърси земята, а към небесата блъвна топка мазен огън. Драконът се гърчеше като ранен червей и виеше. Боманц беше изчезнал.

Сега в боя встъпи Хромия. Кой знае как бе успял да се довлече на дузина крачки от мен, без да го забележа. Толкова бях ужасен, че за малко да се изтърва в гащите. Маската му беше паднала и по съсипаната пустош на голото му лице блестеше злоба. Явно си мислеше, че най-сетне ще успее да си уреди сметките. Краката ми омекнаха като пача.

Той обърна към мен малък арбалет и се ухили, но после леко отклони прицела си. Видях, че стрелата на арбалета му е близнак на моята собствена.

Това най-сетне ме задейства. Прицелих се в главата му.

Той изписука:

— Доверие, ритуалът е завършен! Наричам те с името ти! — и след това стреля.

Пуснах тетивата си в същия миг. Нямаше как да стрелям по-бързо, мътните ме взели.

Стрелата ми се заби в черното му сърце и го събори. Но твърде късно, твърде късно!

Господарката изпищя.

Ужасът ми се превърна в гняв. Спуснах се към Хромия, захвърляйки лъка и сграбчвайки меча. Той не отговори на предизвикателството ми. Просто се задържа облегнат на лакет и посегна към Господарката.

Наистина полудях. Предполагам, че с всички се случва при подходящите обстоятелства. Само че бях прослужил като войник десетилетия наред и много отдавна съм научил, че ако си позволяваш подобни неща, не оцеляваш задълго.

Хромия се намираше в зануляването, което означаваше, че едва крепи живота си и с мъка успява да се запази цял, и е напълно неспособен да се защитава. Накарах го да си плати за всичките години на страх.

Първият ми удар наполовина му отсече врата. Продължих да сека, докато довърших задачата си, после накълцах и няколко крайника, затъпявайки стоманата и лудостта си в древните му кости. Здравият разум започна да се завръща и се обърнах да видя какво става с Господарката.

Беше паднала на коляно, прехвърлила тежестта на тялото си върху другия крак. Опитваше се да извади стрелата на Хромия. Притичах към нея и отблъснах ръката Й.

— Не сега, остави я!

Този път не се изумих толкова, че назоваването не подейства. Вече бях убеден, че нищо не може да Я обезоръжи. Тя отдавна трябваше да е мъртва, дявол го взел! Полазиха ме цяла поредица тръпки. Покорените, които се сражаваха с горския народ, вече взимаха превес. Някои от бунтовниците хукваха да бягат. Псето Жабоубиец беше обгърнато от болезнени заклинания.

— Дръж се! — казах на Господарката. — Най-лошото вече мина, сега ще успеем!

Не знам дали си вярвах, но бях сигурен, че Тя има нужда да чуе точно тези думи.

Ловеца и Властелина продължаваха да се въргалят по земята, да пъшкат и да ругаят. Мълчаливия танцуваше около тях с копие с широк връх. Когато му се откриваше възможност, удряше страховития ни враг — а никой не може да издържи подобни нападения до безкрай. Глезанка ги гледаше и се придържаше наблизо, като се стараеше да стои встрани от пътя на Властелина.

Върнах се отново до останките на Хромия и извадих стрелата, която бях забил в гърдите му. Той отвърна на погледа ми — главата му беше още жива. Сритах я в рова, оставен от излитащия дракон.

Той впрочем бе спрял да се гърчи. Не виждах и следа от Боманц — никаква следа от него. Беше срещнал съдбата, от която се боеше по време на втория си опит. Но пък унищожи звяра отвътре.

Не си мислете, че Боманц е останал в периферията на събитията, защото стоеше встрани.

Уверен съм, че Властелина е очаквал драконът да се нахвърли върху Глезанка и Господарката през онези безценни секунди, които му трябваха, за да се измъкне от зануляването. Но Боманц отклони тази опасност със същата целеустременост и решителност, както и Господарката, която се изправи пред неизбежната си съдба.