Глен Кук - Бялата роза

Вятърните китове заеха позиции над реката. Скатовете търсеха възходящи течения, а килимчетата на Покорените се издигнаха. Днес аз останах здраво стъпил на земята — Господарката възнамеряваше да се срещне със съпруга си лице в лице.

Много благодаря, приятелко ! Ето го Знахаря в сянката Ти, със смешния си лък и стрелите…

Стражата беше заела позиции в окопите и зад ниските палисади, а рововете и артилерията бяха в готовност. Всички колци стояха забити на местата си, готови да поведат Глезанка по щателно подготвената й пътека. Напрежението се покачваше. Какво друго имаше за правене?

— Стой зад гърба ми — напомни ми Господарката. — И дръж стрелите си в готовност!

— Аха. Късмет! Ако спечелим, ще те черпя една вечеря в Градините в Опал!

Не знам какво ми стана, та казах това. Отчаян опит да се саморазсея? Утрото беше хладно, но аз се потях.

Тя сякаш се стресна, после ми се усмихна:

— Ако спечелим, гледай да си удържиш на обещанието!

Усмивката Й беше вяла — нямаше особена причина да вярва, че ще оцелее през следващия час.

Тя тръгна към Великата могила. Следвах Я като вярно кученце.

Нейната последната искрица светлина не би угаснала — Тя нямаше да се спаси, като се предаде.

Боманц ни отпусна известна преднина и ни последва. Също и Хромия. И двамата не бяха включени в основния план.

Господарката не реагира, така че и аз престанах да им обръщам внимание.

Килимчетата на Покорените се спуснаха по спирала надолу. Вятърните китове ми се струваха малко отскокливи, а скатовете — трескаво суетящи се в търсенето на подходящо течение.

Краят на Могилните земи. Амулетът ми не зазвънтя. Всички стари тотеми извън сърцевината на Могилните земи бяха извадени. Мъртвите вече почиваха в мир.

По ботушите ми полепваше влажна пръст. Трудно ми беше да пазя равновесие със стрела на лъка си. Една от черните беше положена на тетивата, другите две стисках в ръката, с която държах самия лък.

Господарката спря на няколко метра от ямата, откъдето бяхме извадили Боманц. Напълно забравила за външния свят, Тя сякаш се съвещаваше със заровеното там чудовище.

Погледнах през рамо. Боманц беше спрял недалеч на север, на около петдесет крачки от мен, пъхнал ръце в джобовете си, и като че ли ме предизвикваше да оспоря правото му да присъства. Хромия бе кацнал там, където се е намирал ровът, някога обкръжавал Могилните земи. Нямаше намерение да пада, когато зануляването го обгърне.

Погледнах към слънцето. Беше около девет сутринта. Оставаха три часа до определеното време, ако искахме да се възползваме от тях.

Сърцето ми поставяше рекорд по ускорено туптене, а ръцете ми трепереха толкова силно, че сигурно костите в тях дрънчаха. Съмнявах се, че бих могъл да улуча и слон, ако ще да съм на пет стъпки от него.

Възможно ли е да съм такъв късметлия, та да Й стана адютант и момче за всичко?

Прегледах накратко живота си.

С кое от стореното бях заслужил това? Толкова пъти бих могъл да постъпя различно…

— Готов ли си? — попита ме Господарката.

— Надали! — усмихнах се измъчено.

Тя се опита да отвърне на усмивката ми, но беше по-изплашена и от мен. Знаеше срещу какво се изправя и вярваше, че Й остават броени мигове живот.

При все това тази жена имаше куража да продължи, макар че нямаше какво да спечели освен, може би, малко по-благовидна слава в очите на света.

През съзнанието ми прелетяха имената. Стайлит. Доверие. Коя от тях? След секунда изборът можеше да се окаже съдбовен.

Не съм религиозен, но се помолих наум на боговете от младостта си, като поисках да не ми се налага да изпълнявам ритуала по назоваването Й.

Тя се обърна към града и вдигна ръка. Зазвучаха тръби. Господарката даде знак.

Затрополиха копита. Следвана по петите от Брестака, Мълчаливия и Лейтенанта, Глезанка се понесе в галоп по пътеката, очертана от коловете. Този път зануляването трябваше не само да се възцари, но и да остане на място. Така щяхме да позволим на Властелина да се измъкне, но да го лишим от силите му.

Усетих прииждането на зануляването. Удари ме мощно, дотолкова бях отвикнал от него. Господарката също се олюля, а от устните Й се изтръгна ужасено писукане. Не искаше да остава обезоръжена — не и сега, но това беше единственият начин.

Земята потрепери веднъж, после изригна като гейзер. Отстъпих една крачка. Треперещ, гледах как бликналата кал спада… и останах изумен да видя не човек, а дракон…

Проклетият дракон! Напълно бях забравил за него!