Глен Кук - Бялата роза

Много ми се искаше да се видя с Глезанка и да науча какви са плановете й, но не посмях да отида — Господарката ме държеше изкъсо. Всеки миг би могла да ме разпита.

Самотен живот, живот за самотници…

Чудака продължи да разказва за всичко случило се. После наминаха Гоблин и Едноокия, готови да споделят историята от тяхната гледна точка. Дори Господарката надникна в стаята и ми махна.

— Да? — попитах Я.

— Ела!

Последвах Я до покоите Й.

Навън нощта вече се бе спуснала. След около осемнадесет часа Великата могила щеше да се отвори сама — или дори още по-скоро, ако следвахме плана си.

— Седни!

Седнах и заявих:

— Започвам да се вманиачавам. Привиждат ми се пеперуди с размера на коне — за нищо друго не мога да мисля.

— Знам. Надявах се ти да отвлечеш вниманието ми, но съм твърде привързана към теб!

Е, лично на мен това ми отвлече вниманието.

— Може би някоя от отварите ти?

Поклатих глава:

— Няма специална билка против страх. Чувал съм, че магьосниците…

— Такива противоотрови се заплащат твърде скъпо. Утре трябва да сме в добра форма — не искам да стане като на репетицията!

Вдигнах вежди, но Тя не продължи темата. Предполагам, че е очаквала повече гъвкавост от страна на съюзниците си.

Появи се сержантът от столовата. Хората му сервираха страхотна вечеря, която наредиха на донесената специално за целта маса. Последен пир за обречените? След като си тръгнаха, Господарката заяви:

— Поръчала съм най-доброто за всички, включително и за приятелите ти в града! Закуската също ще е първокласна!

Стори ми се достатъчно спокойна, но пък Тя беше свикнала с рисковани битки…

Изхъмках — ясно помнех как ме помоли да Я прегърна. И Тя се плашеше като всички нас.

Господарката ме беше чула, но не попита нищо — сигурен знак, че се е съсредоточила в мислите си.

Храната беше истинско чудо, като се има предвид с какво разполагаха готвачите, но не беше връх на кулинарното майсторство. Не разговаряхме по време на вечерята. Приключих пръв, облегнах се с лакти на масата и потънах в мисли. Тя последва примера ми. Почти не беше хапнала. След няколко минути отиде в спалнята си и се върна с три черни стрели. Всяка беше гравирана със сребро, а надписите бяха на телекуре. Бях виждал подобни и преди — Ловеца на души даде такава на Гарвана, докато устройвахме засада на Хромия и Шепота. Господарката ми нареди:

— Използвай лъка, който ти дадох — и се дръж близо до мен!

Стрелите ми изглеждаха еднакви.

— По кого да стрелям?

— По съпруга ми. Те не могат да го убият — липсва им истинското му име, но поне ще го забавят!

— Значи смяташ, че планът ни няма да успее?

— Всичко е възможно, но трябва да предвидим вероятностите… — Погледите ни се срещнаха и, кълна се, открих нещо… после и двамата отклонихме очи. — Най-добре си върви! Наспи се! Искам те във форма утре!

Засмях се:

— Да спя сега?!

— Вече е уредено за всички, освен за стражата.

Аха, магия! Сигурно някой от Покорените ги беше приспал. Изправих се. Помотах се няколко секунди, докато прибавях цепеници в огъня. Благодарих Й за вечерята и най-сетне съумях да изкажа онова, което ми се въртеше на езика:

— Ще ми се да ти пожелая късмет, но не мога да вложа цялото си сърце в това!

Усмивката Й беше вяла.

— Знам!

Тя ме изпрати до вратата. Преди да изляза, се поддадох на един последен импулс, обърнах се — и Я видях точно зад гърба си, изпълнена с надежда. Притисках Я в обятията си близо половин минута.

Проклета да е, задето е толкова по човешки слаба, но и аз имах нужда от прегръдка!

Оставиха ни да се наспим и дори ни отпуснаха един час за закуска, за да се помирим с боговете си или каквото там искаме да правим, преди да влезем в битка. Според изчисленията Великата могила щеше да удържи до обяд, така че не бързахме.

Питах се какво ли прави тварта в земята.

Военната проверка мина в осем — нямаше отсъстващи. Хромия се рееше наоколо на малкото си килимче и ми се стори, че пътят му се пресича с този на Шепота по-често от необходимото. Двамата сбраха глави за нещо.

Боманц се цупеше встрани от събитията и се стараеше да остане невидим. Не го виня — на негово място направо бих хукнал към Веслоград… На негово място ли?! Моето да не беше по-малко ветровито?

Само дето той беше жертва на чувството си за чест и смяташе, че има дълг за изплащане.

Барабанен бой оповести, че е време да заемаме местата си. Последвах Господарката, като отбелязах, че гражданите са поели по пътя към Веслоград с багажа си, който можеха да носят. Пътуването им щеше да бъде ужасно. Войниците, свикани от Господарката, бяха докладвали, че се намират близо до Веслоград и са няколко хиляди, но щяха да пристигнат твърде късно. Никой не се и сети да им каже да останат там и да удържат позициите — обсегът на вниманието ни се беше стеснил, външният свят вече не съществуваше. Гледах цивилните и за миг се запитах какви ли трудности ни предстоят, ако се наложи да бягаме, но не се загрижих много за това. Засега можех да се безпокоя само за Властелина.