Глен Кук - Бялата роза

Много, много тихо и колебливо, ме попита:

— Знахар, ще ме прегърнеш ли?

Какво?!

Не го казах на глас, но съм напълно сигурен, че го разчете в мислите ми.

Не проговорих, просто тромаво и несигурно сторих онова, което Тя искаше от мен.

И Господарката се разплака на рамото ми — тихо, кротко, трепереща като пленено зайче.

Мина много време, преди да проговори отново, но не Я притисках.

— Никой не го е правил, откакто бях дете. Бавачката ми…

Последва нова дълга пауза.

— Никога не съм имала приятел!

И отново продължително мълчание.

— Страх ме е, Знахар, и съм самотна!

— Не! Всички ще бъдем рамо до рамо с теб!

— Да, но не и на моя страна !

Господарката остана смълчана. Държах Я в прегръдките ми дълго време. Огънят догоря и светлината му угасна, а вятърът навън виеше зловещо.

Тъкмо си помислих, че Тя е заспала и понечих да се измъкна, когато Тя се притисна силно в мен, така че продължих да Я прегръщам, макар че половината мускули по тялото ми стенеха от болка.

В крайна сметка Тя се отдръпна от мен, изправи се и подхрани огъня. Седях неподвижен, а Господарката поспря зад гърба ми, втренчена в пламъците. После отпусна ръка на рамото ми за малко. С далечен, отсъстващ глас каза:

— Лека нощ! — и се прибра в другата стая.

Седях още десет-петнадесет минути, преди да поставя последната цепеница и да се върна в истинския свят.

Сигурно съм имал изтощен и странен вид, защото нито Гоблин, нито Едноокия ми се подиграха. Търкулнах се в постелята си и им обърнах гръб, но не успях да заспя в течение на дълго време.

Събудих се внезапно. Зануляването! Бях прекарал извън него толкова време, че самото му присъствие ми действаше зле. Бързешком се изнизах от леглото и открих, че съм сам в стаята. И не само в нея, а в казармата изобщо. В столовата имаше само неколцина стражници.

Слънцето още не беше изгряло. Вятърът продължаваше да вие около сградата и вътре беше осезаемо студено, макар че огньовете горяха с пълна сила. Сипах си овесена каша и се запитах какво ли съм пропуснал.

Тъкмо дояждах закуската си, когато влезе Господарката.

— А, ето те! Помислих си, че ще трябва да тръгна без теб!

Каквито и проблеми да беше имала предишната нощ, сега изглеждаше наострена и надъхана, готова да влезе в бой.

Зануляването отслабна, докато си обличах палтото. Наминах да надникна в стаята си — Хромия още бе там. Излязох, мръщейки се замислено.

Щяхме да летим в пълен състав. Всяко килимче беше добре екипирано и въоръжено. Но повече се интересувах от липсата на сняг между града и Могилните земи — виещият цяла нощ вятър го беше издухал. Издигнахме се веднага щом стана достатъчно светло да виждаме къде отиваме. Господарката набираше височина, докато под изчезващите сенки Могилните земи не започнаха да се оформят като карта. След това ни насочи в широк кръг. Вятърът, както забелязах, беше утихнал.

Великата могила изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се срути в реката.

— Сто часа — обади се Господарката, сякаш беше прочела мислите ми.

Вече започвахме да броим оставащите ни часове? Погледнах към хоризонта. Да, там беше…

— Кометата!

— От земята не се вижда. Но тази нощ… ще трябва допълнително да я заоблачим!

Под нас миниатюрни фигурки бързаха около единия край на разчистената област. Господарката разгъна карта, която силно напомняше тази на Боманц.

— Да не забравим за Гарвана — обадих се.

— Днес ще бъде, ако имаме късмет.

— Какво точно правят там долу?

— Разузнават.

Но не вършеха единствено това. Членовете на Вечната стража бяха излезли в пълно бойно снаряжение и част от тях подготвяха военни ограждения около Могилните земи. Други пък сглобяваха леки обсадни машини. Е, действително някои от войниците разузнаваха и подреждаха редици копия, украсени с цветни флагчета. Не попитах защо. Тя не би ми обяснила.

Дузина вятърни китове висяха на изток над реката. Мислех, че отдавна си бяха тръгнали. Небето в тази посока сияеше от пожара на изгрева.

— Първият ни опит — обади се Господарката. — Едно слабо чудовище!

И се намръщи съсредоточено, а килимчето ни започна да сияе.

Бял кон и бял ездач излязоха от града. Съпроводена от Мълчаливия и Лейтенанта, Глезанка яздеше по пътеката, белязана от флагчетата. Спря при последното.

Земята се взриви. На бял свят изскочи нещо, което би могло да е първи братовчед на Псето Жабоубиец, но още повече напомняше на октопод. Побягна през Могилните земи и се насочи към реката, далеч от зануляването.