Глен Кук - Бялата роза

Глезанка препусна към града.

От килимчетата се изсипа гневът на магьосниците и чудовището се превърна в кайма за секунди.

— Първата жертва — обади се Господарката.

Под нас войниците започнаха да полагат втора пътека от колчета.

Гонитбата продължи бавно и внимателно през целия ден. По-голямата част от тварите на Властелина се опитваха да поемат към реката. Малцината, които потеглиха в обратната посока, се сблъскаха с порой от снаряди, далеч преди Покорените да се доберат до тях.

— Ще ни стигне ли времето да избием всички? — попитах, когато слънцето залезе.

Вече започваха да ме хващат дяволите — часове наред седях неподвижен на едно и също място.

— Предостатъчно време имаме, но по-нататък няма да ни е толкова лесно!

Постарах се да разбера повече, но Тя не искаше да ми обясни думите си.

На мен планът ми се струваше разумен — просто ги изваждай едно по едно и продължавай докато изтребиш всички, а после нападни и големия злодей.

Колкото и да е силен, какво може да стори, окован в зануляването?

Когато с препъване се насочих към казармата и стаята си, открих, че Хромия все тъй се труди. Покорените се нуждаеха от по-малко почивка от смъртните, но той сигурно беше на ръба на изтощението.

Какво, по дяволите, правеше?

Същото се отнасяше и за Боманц, който не се появи днес. Каква ли скрита карта се опитваше да пъхне в ръкава си?

Вечерята ми до голяма степен напомняше закуската. Внезапно Мълчаливия изникна до мен, настани се от другата страна на масата и стисна купата си досущ като копанка за милостиня. Беше пребледнял.

— Как го понесе Глезанка? — попитах.

Той подаде знак:

Почти се радваше на събитията. Поемаше рискове, които не би трябвало да си позволява. Една от онези твари за малко да я докопа. Мускуса пострада, докато се опитваше да я отблъсне.

— Има ли нужда от мен?

Едноокия се оправи.

— А ти за какво си тук?

Тази нощ ще изведем от там Гарвана.

— А!

Пак бях забравил за него.

Как бих могъл да се наредя сред другарите му, след като толкова слабо се интересувах от съдбата му?

Мълчаливия ме последва до стаята, която делях с Гоблин и Едноокия. Двамата се присъединиха към нас след малко — изглеждаха много самодоволни, защото им бяха дали важни роли във възстановяването на нашия стар приятел.

Притеснявах се повече за Мълчаливия. Над него тегнеше сянка, с която той се сражаваше. Дали щеше да има достатъчно сила да победи?

Не умираше от желание да види Гарвана освободен.

Аз също — поне донякъде.

Много уморена, Господарката дойде да попита:

— Ти ще участваш ли в това?

Поклатих глава.

— Само ще се пречкам. Обадете ми се, когато приключите!

Тя ме погледна изпитателно, сви рамене и излезе.

Слабият като новородено котенце Едноок дойде да ме събуди доста по-късно. Скочих от леглото:

— Е? Какво стана?

— Успяхме. Не знам дали напълно, но той се върна.

— И как се чувства?

— Доста зле! — И той се вмъкна в леглото си.

Гоблин вече си беше легнал и хъркаше. Мълчаливия беше дошъл с него — лежеше на пода, увит във взето „на заем“ одеяло и стържеше като дъскорезница. По времето, когато се разсъних напълно, Едноокия вече им правеше компания в страната на сънищата.

В стаята на Гарвана нямаше какво да се види, освен заспалия пациент и доста притеснения Чудак. Тълпата се беше разотишла, оставяйки подире си силна миризма.

— Той добре ли е? — попитах.

Чудака сви рамене:

— Не съм лекар!

— Да, но аз съм. Нека го прегледам!

Пулсът му беше достатъчно силен и дишаше малко ускорено за спящ, но не забелязах нищо притеснително. Зениците му бяха разширени, а мускулите — напрегнати. Потеше се обилно.

— Изглежда ми добре. Продължавай да го храниш със супа. И ме повикай веднага, щом проговори. Не му позволявай да напуска леглото — мускулите му са станали на каша. Може да се нарани!

Чудака кимаше при всяка моя препоръка.

Върнах се в леглото и лежах доста дълго, като редувах в мислите си Гарвана и Хромия. В предишната ми стая още гореше лампа.

Последният от старите Покорени продължаваше да преследва маниакалната си цел.

Гарвана ме притесняваше повече. Щеше да ни иска сметка за грижите ни към Глезанка, а аз не бях в настроение да оспорвам правата му върху това.

Зората настъпва рано, когато не я желаеш, а часовете летят, когато ти се иска да се влачат.

Следващият ден бе поредният, посветен на екзекуции. Единственото необичайно беше, че Хромия излезе да погледа. Изглеждаше доволен, че правим нещата по правилния начин. Върна се в стаята ми и се просна на моето легло.